Наистина ли САЩ са на ръба на фискална криза?

За да разберем инфлационния шок, можем да моделираме двигателите на инфлацията. Ръстът на заплатите осигурява на потребителите повече пари за харчене. Тъй като потребителите харчат повече пари, икономическото търсене се увеличава, а това повишава цените. Тъй като икономическото търсене се засилва, разходите по заемите се увеличават, за да отразят по-голямото търсене на заеми, предавано чрез по-високите цени. Следователно не е изненадващо, че инфлацията има 85% корелация с икономическия растеж, нарастващите заплати и по-високите лихви.

Увеличаването на лихвените проценти без последващо покачване на икономическия растеж и заплатите за поддържане на по-високи разходи по заеми забавя икономическата активност. Забавянето на икономическия растеж води до увеличаване на безработицата, като по този начин намалява инфлацията и лихвените проценти.

Освен това примерът на Джоунс за японския опит с дълга не подкрепя опасенията му. В Япония високите нива на дълга не доведоха до бърза инфлация или скок на лихвените проценти. Въпреки съотношението дълг към БВП от 250%, Япония е изправена пред постоянна дефлация и спадащи лихвени проценти през последните 30 години. Проблемът с дълга се усложнява от слабото търсене и застаряващото население. Тези фактори, когато се комбинират, потискат инфлационния натиск въпреки агресивното облекчаване на паричната политика.

В развитите икономики със стабилни институции и стабилни финансови системи рисковете от инфлация от дефицити са по-управляеми, отколкото предполага Пол Тюдор Джоунс. Неоспоримо е, разбира се, че държавният дълг доближава 120% от БВП и дефицитите се очаква да продължат да растат поради нарастващите разходи. Тези нива обаче предполагат, че икономическият растеж ще отслабне, инфлацията ще се успокои и лихвените проценти ще намалеят с течение на времето.

Противно на твърдението на Джоунс, че дългът ще стане неуправляем, прехвърлянето на дълга е стандартна практика за правителства с големи нужди от заеми. Министерството на финансите на САЩ редовно емитира нов дълг за рефинансиране на падежиращи задължения, като разпределя разходите за изплащане във времето. Историческите данни показват, че дори когато нивата на дълга се покачат временно, те могат да се стабилизират чрез икономически растеж, умерена инфлация и фискални корекции.

Изследователска статия на преподавателя по финанси в Йейл Пол Голдсмит-Пинкъм предполага, че по-високите нива на дълг не повишават по своята същност фискалните разходи. Докато реалните лихвени проценти остават под темпа на растеж на икономиката, правителствата могат да прехвърлят дълга, без да увеличават дълговата тежест. Този сценарий се разиграва в САЩ през последните години, като силният растеж след пандемията помогна да се компенсират разходите за по-високи заеми.

Прогнозата на Джоунс, че растящият дълг ще доведе САЩ до финансов крах подценява устойчивостта на американската икономика и инструментите, с които разполагат политиците. САЩ се радват на няколко структурни предимства – като глобалното търсене на държавни облигации, статута на долара като резервна валута и способността на Федералния резерв да управлява ликвидността, които правят дългова криза много малко вероятна. Въпреки че нарастващите дефицити и лихвените проценти представляват предизвикателства, САЩ разполагат с достатъчно капацитет да управляват дълга си устойчиво, особено ако икономическият растеж остане близък до дългосрочните тенденции.

Въпреки това, като се има предвид въздействието на нарастващия дълг, увеличаващите се дефицити и демографските насрещни ветрове, които забавят икономическия просперитет с течение на времето, централните банки ще продължат да потискат лихвените проценти, за да запазят разходите по заемите ниски.

Проблемът с предположението на Пол Тюдор Джоунс, че лихвите трябва да се повишат, има три страни. Централните банки ще продължат да купуват облигации, за да поддържат текущото статукво, но ще станат по-агресивни купувачи по време на следващата рецесия. Следващата програма за количествено облекчаване на Федералния резерв на САЩ за компенсиране на икономически спад вероятно ще е на стойност 6 трлн. долара и повече, което ще сведе доходността по 10-годишните облигации до нула.

Всички лихви са относителни. Предположението, че лихвите в САЩ ще се повишат значително може и да е погрешно. По-високата доходност по дълга на САЩ привлича потоци от капитали от страни с ниска до отрицателна доходност. Предвид настоящите усилия на централните банки в световен мащаб да потискат лихвените проценти, за да поддържат зараждащия се икономически растеж, свиване на доходността по американските облигации не е нереалистично.

Като се има предвид липсата на контрол на фискалната политика от страна на Вашингтон и обещанията за продължаваща щедрост, бюджетният дефицит се очаква да набъбне над 2 трлн. долара през следващите години. Това ще изисква издаване на повече държавни облигации за финансиране на бъдещи разходи, които ще бъдат увеличени по време на следващата рецесионна криза, тъй като данъчните приходи тогава ще намалеят.

Историческите доказателства сочат, че лихвените проценти ще бъдат по-ниски, а не по-високи, освен ако правителството не започне мащабна програма за развитие на инфраструктурата. Това потенциално би съживило американската икономика и би довело до по-високи ставки, по-значителни заплати и проспериращо общество. Извън това обаче пътят на лихвените проценти в бъдеще ще е надолу.