За привлекателността на квази данъчните политики

В епизод на сериала „Семейство Симпсън“ от 1998 г. главният герой Хоумър е избран на важния пост санитарен комисар с изумително популярния лозунг: „Не може ли някой друг да го направи?“ Резултатът е катастрофа: в крайна сметка той е принуден да напусне поста си и целият град трябва да се премести на пет мили, за да избяга от неконтролируемите купища боклук, които неговата злополучна администрация е оставила след себе си.

Епизодът често е сочен като алегория за популистка политика: предсказание за политическия стил на Доналд Тръмп преди той да се е материализирал. Но „Не може ли някой друг да го направи?“ също е послание, което се харесва на традиционните политици, особено когато става дума за увеличаване на данъците, пише колумнистът на Financial Times Стивън Буш.

В Обединеното кралство, когато лейбъристкият финансов министър Гордън Браун частично обърна трансформацията на страната в общество с ниски данъци, неговият основен инструмент беше фискалната спирачка, при която замразяването на данъчните прагове увеличава облагаемия доход на хората, без да се налага повишаване на данъците. Да се ​​изправиш и да обявиш увеличение на данъците е политически по-болезнено, отколкото просто да оставиш растящите заплати да свършат тежката работа вместо теб. Фискалната спирачка също беше и основният начин, по който Риши Сунак увеличи данъците, както като финансов министър, така и като министър-председател.

Другият предпочитан инструмент за политиците, които не искат сами да вършат тежката работа по увеличаване на данъците, е въвеждането на „квази данъчни“ политики. Най-широко разпространеният пример за това са тарифите за вода - почти всяка страна има водоснабдителна компания, независимо дали е частна или национализирана, която таксува домакинствата и бизнеса, за да им осигури вода. Точно като данък, наложен от държавата, тези такси са неизбежна част от живота. Най-успешният пример е задължителното здравно осигуряване - предпочитаният лост за повечето държави, които предоставят безплатни здравни грижи, е да се изисква от постоянните жители да закупят здравна застраховка. Най-популярният британски пример са таксите за обучение, които действат като ограничен данък, зависещ от дохода на завършилите.

Квази данъчните политики имат много предимства: в здравеопазването моделите на социално осигуряване обикновено имат по-висока производителност, парите в тях отиват по-далеч и това прави финансирането им по-малко зависимо от променящите се политически ветрове. Има и политически дивидент от това да се отделят повечето решения за финансиране на здравеопазването от споровете в правителството за това какво да се финансира. Тъй като, не изненадващо, здравеопазването е наистина важно за повечето гласоподаватели, то ще има приоритет пред други разходни пера.

Обединеното кралство е добър пример за това: през последните 14 години единствените разходни отдели, които не претърпяха реални съкращения, бяха здравеопазването и Министерството на вътрешните работи. Но резултатът не доведе до добри резултати в здравеопазването или политически доволно население. Таксите за обучение пък доведоха до известна степен на политически полезно изолиране, защото те означаваха, че университетите не трябва да се конкурират с други, по-широко използвани части от образователната система, като училищата.

Но квази данъчните политики имат недостатъци и рискове. Избягването на политически трудното предизвикателство за набиране на данъчни приходи чрез тарифите за вода означава, че централното правителство избягва отговорността за повишаване на лихвите и за инфраструктурни решения. Но също така може да насърчи правителството да заспи зад волана, когато става дума за собствения му принос: в Обединеното кралство приватизацията на водоснабдителните компании и изваждането на местните власти от картината доведе до това, че правителствата не строят достатъчно, за да поддържат водоснабдяването или да регулират компаниите, които имат за задача да осигурят надеждно чиста вода.

Повишаването на таксите за обучение за една нощ направи толкова политически трудно да се увеличат те в съответствие с инфлацията, колкото и повишаването на данъците. И макар че таксите за обучение не промениха навиците на студентите, те може би са допринесли за нежелани промени в начина, по който работят университетите – действайки като бизнеси, инвестирайки в луксозни сгради, давайки приоритет на изискванията на своята клиентска база пред научната дейност на персонала и като цяло пресъздавайки най-малко привлекателните характеристики на капитализма в академична среда. Моделите на социално осигуряване като цяло са по-добри при предоставянето на здравни грижи, но въвеждането им все още изисква едно достатъчно смело правителство да кара избирателите да поемат предварителни разходи.

Истинският риск от квази данъчните политики е, че правителствата ги виждат като изход от сложните задължения, които идват с правилните данъци - хитрост, която означава, че не е нужно да се тревожат за поддържане на водната система, финансиране на образованието или водене на трудни разговори с електората за това как трябва да се плаща за по-добри обществени услуги, завършва Буш.