Кой трябва да има решаващата дума за централните банки?

Финансовата криза от 2008 г. и последиците от нея превърнаха централните банкери от безизвестни технократи във водещи фигури в световната икономика, пише Bloomberg.

Институциите, които бяха известни със задкулисната си роля, свързана най-вече с определянето на лихвените проценти, се превърнаха в супергерои като от комиксите на „Марвел“. Централните банкери като тогавашния председател на Федералния резерв на САЩ Бен Бернанке и гуверньора на Европейската централна банка (ЕЦБ) Марио Драги се превърнаха във водещи имена, които се появяват в праймтайма на телевизиите или заемат централно място на големи конференции.

Марк Карни, бивш ръководител на Канадската централна банка и на Английската централна банка (АЦБ), даде заявка да замени Джъстин Трюдо като ръководител на Либералната партия на Канада. Настоящият гуверньор на АЦБ Андрю Бейли дори влезе в TikTok, за да обяснява паричната политика на потребителите там.

Това е доста голямо приключение за институции, които в началото на века дори не са били склонни да публикуват прессъобщения. Новопридобитата слава обаче не идва без противоречия.

В САЩ президентът Доналд Тръмп последователно критикува Фед. Той заяви, че трябва да му бъде позволено да влияе върху политиката на паричния орган, а след това оттегли думите си, твърдейки, че има право само да казва какви според него трябва да бъдат лихвените проценти. В обръщението си по време на Световния икономически форум в Давос той заяви, че „ще поиска лихвите да паднат незабавно“, като добави, че „те трябва да паднат по целия свят“.

Критиците на Тръмп на свой ред сравняват подхода му с този на турския президент Реджеп Ердоган, който многократно се е намесвал в дейността на централната банка на страната. Но не само политическата десница се опитва да упражни влияние върху централните банкери.

Почти навсякъде по света критиките идват от целия политически спектър. Критиците от левицата твърдят, че паричната политика е стимулирала неравенството, като е подхранвала огромни печалби на финансовите пазари и цените на жилищата в полза на тези, които вече притежават активи - и за сметка на тези, които нямат такива.

Сега в играта се включват и политическите теоретици, включително академик Лия Дауни, чиято книга „Нашите пари: Паричната политика, сякаш демокрацията има значение“ излезе наскоро. Тя поставя под въпрос предимствата на независимостта на централните банки.

В книгата си Дауни, която е научен сътрудник в Кеймбриджкия университет, твърди, че предоставянето на толкова много власт в ръцете на назначени без избори служители е спомогнало за подхранване на противопоставянето сред обществеността, което е намалило доверието в експертизата. Въпросът за нея не е как да се изолират централните банкери от политиците, а по-скоро как да се постигне правилният баланс между това да се позволи на експертите по парична политика да си вършат работата и да се осигури демократичен надзор.

Този казус има дълга история. Първата централна банка в света е създадена, за да се запази дистанция както от монарха, така и от неговия народ. Шведската централна банка е основана през 1668 г. от три от четирите групи, които съставляват политическото събрание на страната. Благородниците, духовенството и буржоазията се съгласяват, че една банка би била полезна. Твърди се обаче, че селяните - основно дребни земевладелци - са отстъпили пред останалите членове на съвета, твърдейки, че „не разбират от въпроса“.

За известно време Шведската централна банка работи с известна независимост, като се отчита пред парламента, а не пред короната. Но през 1689 г. крал Карл XI слага край на всичко това, като обявява, че правилата на абсолютната монархия се прилагат и за банката.

В САЩ Федералният резерв е създаден през 1913 г. в отговор на честите банкови паники. Системата му е компромис между стремежа на банките за частна институция и желанието на реформаторите за нова държавна агенция.

„Фед никога не е бил напълно независим“, казва Дейвид Уилок от Фед в Сейнт Луис.

Пътят към съвременната независимост започва едва през 1951 г. със споразумение между Фед и Министерството на финансите, в което се признава свободата на централната банка да управлява паричната политика. В продължение на десетилетия след това президентите и на двете партии в страната оказват натиск, понякога пряко, а понякога чрез Министерството на финансите.

Дауни се обявява против предоставянето на цялостна независимост на централните банки с мотива, че възлагането на такива критични за икономиката решения от законодателите на външни изпълнители не е нито икономически разумно, нито демократично. Тя твърди, че здрава демокрация е тази, в която балансът на властта върху създаването на пари е насочен към избраните законодатели. Според нея обществото трябва да може да се възползва от експертни знания, без да бъде управлявано от експерти. (Книгата е посветена на Федералния резерв, но е приложима за повечето развити икономики).

След 1980 г. независимостта на централните банки по света нараства. Изображение: Bloomberg

Основната предпоставка на Дауни е философска: твърде голямата независимост в такава централна област на правене на политика е в противоречие с демократичната теория. Вместо да се предоставя на централните банки пълна независимост, идеите ѝ включват периодично преразглеждане на устава на Фед, което би дало възможност да се подновят мисията на финансовата институция и нейните цели.

Тя смята, че на Конгреса също трябва да се даде роля в този аспект. Идеята е да се въведе нещо подобно на процедурата за отпускане на кредити - при която годишно гласуване в Конгреса ще посочва какви видове кредити да се насърчават и къде, и какви да се възпрепятстват. Това би принудило Конгреса да провери и да се запознае със системата и да наложи своя надзор над Фед. Конгресът вече контролира бюджетите на други агенции и програми, твърди Дауни, така че е логична стъпка да се включи и Фед.

Но възможността централните банки да работят извън обсега на политическите си господари има своите защитници. „Икономистите в огромното си мнозинство подкрепят концепцията за автономна или независима централна банка“, пишат трима от тях в изследователски преглед миналата година. А в продължение на десетилетия проучванията стигат до извода, че независимостта на централната банка е свързана с по-забавена инфлация.

Държавите с по-независими централни банки са имали по-забавена инфлация през 80-те години на ХХ век. Изображение: Bloomberg

Изследователите обаче правят разлика и между „политическа“ и „оперативна“ независимост на централните банки. Първата включва неща като възможността да се определят цели и да се уволняват служители, а втората се отнася до ежедневната автономност при определянето на лихвените проценти. Докато Европейската централна банка е силно независима и по двата показателя, повечето „независими“ централни банки са много автономни в оперативен план, но само донякъде в политически. А в богатите държави оперативната страна е тази, която изглежда е от значение: свободата да се определят лихвените проценти всеки ден е свързана с по-забавена инфлация, но политическата независимост не е.

Единственото, с което всички изглежда са съгласни, е, че заплахата за независимостта на централните банки е реална в целия свят. Правителството на Тайланд търси начини да засили влиянието си върху регулатора, а правителството на Индия отчасти обвинява строгата парична политика за слабите резултати на икономиката.

Според защитниците на независимостта на централните банки това не е случайно. Исторически погледнато, политиците се намесват в работата на централните банки не за да защитават интересите на тези, които нямат активи, а с надеждата, че (обикновено) по-облекчената парична политика може да помогне за техния успех на изборите или да потуши заплахите за правителствата им.

Лия Дауни доказва, че икономическите ползи не надвишават удара по демокрацията. Тя смята, че надлежната проверка, която законодателите извършват около създаването на пари, ще подобри тяхното политическо поведение - и ще помогне за възстановяване на доверието на техните избиратели.

Авторката, впрочем, предупреждава читателите предварително, че аргументите ѝ не са за хора със слаби сърца. Но книгата е внимателно проучена, актуална в епохата на задълбочаващо се неравенство и поставя важни въпроси дори пред най-яростните защитници на независимостта на централните банки.

От 2008 г. насам „много се поставя под съмнение, оспорва се и се изследва господството на икономическата теория, но независимостта на централните банки е неоспорима“, казва тя в едно интервю.

Някои защитници на независимостта на Фед, сред които икономистът от Харвард Кенет Рогоф, твърдят, че централните банки до известна степен са „жертви на собствения си успех“.

„Инфлацията е толкова забавена от толкова дълго време, че хората са започнали да забравят какво е било в епохата преди независимостта на централните банки“, написа той през 2019 г. в есе.

Само преди няколко месеца инфлацията се върна с гръм и трясък и изглежда, че това не успокои критиците на централните банкери - както показва книгата на Дауни. Тя е успяла да обоснове необходимостта от нов поглед върху ролята на финансовите институции в демокрациите. И е права, че когато централните банкери се превърнаха в „кръстоносци“, една от най-недемократичните форми на икономическа политика се превърна в една от най-влиятелните.