Прехвърлянето на по-високите лихви към спестителите застрашава банковата стабилност

„Отнема твърде много време увеличенията на лихвите да достигнат до спестителите.“ Това каза неотдавна британският финансов министър Джеръми Хънт, в отговор на факта, че след повишенията на основния лихвен процент на Английската централна банка (АЦБ) през последните месеци, банките не вдигнаха лихвите по спестовните сметки толкова бързо, колкото направиха с лихвите по ипотечните кредити, пише зам.-главният редактор на Financial Times Патрик Дженкинс.

Реториката на Хънт – подсилена от завоалирана заплаха, че това е „проблем, който се нуждае от решение“ – е разбираема, дори похвална, като се има предвид напрежението върху потребителите във време на висока инфлация. Както със супермаркетите относно цените на петрола и енергийните компании на фона на войната в Украйна, несъмнено е добра политика министърът да атакува банките, че се стремят да печелят. Но дали е икономически разумно?

В краткосрочен план, може би да. В допълнение към ползите за потребителите, по-високите лихви по спестяванията логично биха помогнали за постигането на една от ключовите цели на вдигането на лихвите от АЦБ - а именно ограничаване на потреблението и следователно на инфлацията.

Но има едно дългосрочно противоречие. В годишната си реч наскоро Хънт се оплака от „негативния наратив“, който се налага, когато се описват икономическите перспективи пред Обединеното кралство. „Едно силно лондонско Сити (финансовият център на английската столица, нарицателен за банковия сектор на страната – бел. прев.) се нуждае от успешна икономика, точно както силната икономика се нуждае от успешно Сити“, обясни той. Подкопаването на маржовете на печалба на банките определено подкопава финансовата им мощ, отслабва Ситито и по този начин способността на индустрията да подхранва икономиката.

Напоследък банките повишиха лихвите по спестяванията, или поради натиск от политици и регулатори, или поради други причини. (Банките предлагат по-високи лихвени проценти, когато искат да привлекат финансиране, но понякога алтернативите може да са по-евтини, като например издаване на обезпечени облигации.) Всеки финансов режим, който принуждава банките да предлагат по-високи лихви от необходимите за търговски цели, ще изкриви техните баланси.

Но основното обвинение - че банките се отдават на печалбарство - си струва да бъде проучено. Ако го правят, то тогава имаме едно алчно Сити, а не силно, подкрепящо икономиката такова.

Доказателствата обаче не подкрепят това мнение. Така нареченият нетен лихвен марж на банките - разликата между това, което предлагат на вложителите и онова, което таксуват по заемите - е приблизително около средната си дългосрочна стойност. Да, той се повиши през последните година или две, но ръстът беше спрямо исторически ниски нива, предизвикани от извънреден период на свръхниски лихвени проценти.

При равни други условия ниските нетни лихвени маржове са основна причина за по-ниски печалби, което от своя страна прави банките по-малко привлекателни за инвеститорите. Така стана и в този случай. Просто сравнете британските банки с американските, където лихвените проценти и маржовете им са по-високи и където икономическите перспективи са по-благоприятни. Кредиторите в Обединеното кралство имат отчетливо по-ниски оценки. Акциите на Lloyds, най-голямата търговска банка във Великобритания, се търгуват на 63% от стойността на нейните нетни активи. Еквивалентното съотношение цена-счетоводна стойност (P/B) за JPMorgan Chase, банка номер едно в САЩ, е 156 процента. Това е важно откъм съображения за финансовата стабилност.

Наскоро АЦБ разкри резултатите от своя годишен стрес тест на големите британски банки. Тестът ги оцени като стабилни, отразявайки по-широката картина, която регулаторите се опитаха да подчертаят през последните месеци - а именно, че въпреки проблемите на няколко американски регионални банки и колапса на швейцарската Credit Suisse, банковата система като цяло е здрава, със солиден капитал зад себе си.

Сценариите в стрес тестовете, установени в началото на миналата година, звучаха драматично. Но сега те са далеч от това: в рамките на няколко месеца основният лихвен процент вече скочи до 5 процента, например, само малко под 6-те процента, заложени в единия от сценариите, и може да се наложи да се повиши, за да се намали упорито високата инфлация. С други думи, реалният стрес може да се окаже по-предизвикателен от този в теста.

В такъв случай може да се наложи банките да наберат нов капитал. Но при оценки под 100 процента от балансовата стойност това е предизвикателство както за банките (по отношение на цената на капитала), така и за бъдещите инвеститори (по отношение на привлекателността).

Когато гуверньорът на АЦБ Андрю Бейли призова наскоро банките да пренесат повишенията на лихвите към спестителите, като каза, че „е важно е лихвите да бъдат прехвърлени“, той рискуваше. Бейли може да настоява, че неговият език е бил оправдан отчасти от антиинфлационната логика, описана по-горе. Но той трябва да внимава: като макроикономически регулатор, работата на управителя не е да бъде популярен защитник на интересите на потребителите, а блюстител на стабилността. Във времена на истинска криза една банкова система с минимални печалби и упорито ниска оценка на фондовия пазар е малко вероятно да се окаже убедително солидна, каквото и да казват стрес тестовете.