Нужен ли е нов подход към банковите регулации?

Преди петнадесет години колапсът на западната банкова система доведе до приемането на хиляди страници сложни разпоредби. Но ето ни отново в криза с доверието към банките. Silicon Valley Bank и Credit Suisse имаха специфични проблеми. При първата заразата засегна други малки банки. При втората слабото регулиране и протакането от страна на швейцарските власти изостриха проблема, пише за Financial Times Мървин Кинг, гуверньор на Английската централна банка (АЦБ) в периода 2003-2013 г.

Банките по своята същност са крехки – те трансформират краткосрочното и сигурно финансиране (депозитите) в дългосрочно и рисково кредитиране. Това е алхимията на банковата система. Скоростта, с която може да се изпари това краткосрочно финансиране, означава, че банките могат да бъдат тук днес, а утре да ги няма. През повечето време обаче банкирането осигурява по-евтино предлагане на капитал за финансиране на реалните инвестиции.

Няколковековният опит свидетелства за привлекателността на банковото дело като начин за финансиране на инвестиции, както и за неговата уязвимост. Можем ли да запазим тези предимства, като намалим или дори елиминираме цената? Да - при условие, че въведем рамка, управляваща предоставянето на ликвидност от централната банка, единственият надежден източник на ликвидност при криза, пише авторът. 

Прекалено дълго централните банки и регулаторите се задоволяваха да чакат, докато настъпи криза, и след това да прилагат ад хок мерки, измисляйки ги в процеса. След като паниката започне, е необходима ликвидност, за да се потуши пожарът и да се предотврати широко разпространена зараза. Но предоставянето на безплатна постфактум застраховка също е стимул за поемане на прекомерни рискове, което води до все по-големи пожари.

През 2023 г. вниманието се съсредоточи върху бягството на вложители, което доведе до предложения както в САЩ, така и в Обединеното кралство горната граница на застрахованите депозити да бъде повишена. Но по време на финансовата криза проблемът беше нежеланието на доставчиците на краткосрочно финансиране на едро да го продължат. Урокът е, че всяко „склонно към бягство“ задължение – като депозити, които могат бързо да бъдат изтеглени или нещо друго, което може да бъде поискано – може да доведе до необходимостта централната банка да предоставя ликвидност.

Традиционната роля на кредитор от последна инстанция, изпълнявана от централните банки, стана демоде, когато активите на търговските банки започнаха да включват „лоши“ обезпечения, които не можеха да бъдат оценени в краткия срок, необходим за противодействие на бягството на задължения. Какво може да замени тази роля?

Правителствата и централните банки трябва да отговорят на два въпроса.

Първо, кои институции трябва да имат достъп до ликвидност от централните банки? Търговските банки със сигурност отговарят на изискванията – техните задължения по депозити формират по-голямата част от широките пари. Всяко съмнение относно сигурността им би оставило икономиката изложена на бурни движения при средствата за плащане, което води до рязко свиване на БВП и инфлация. Но обществото може да се тревожи и за безопасността на застрахователните компании, пенсионните фондове и други финансови посредници. На такива институции трябва или да бъде забранена матуритетна трансформация (вземане на краткосрочни заеми и отпускане на дългосрочни), или да им бъде предоставен достъп до ликвидност на централната банка при условията, описани по-долу.

Второ, как можем да ограничим мащаба на предоставянето на ликвидност от централната банка по време на криза, за да избегнем корпоративните спасявания, финансирани от данъкоплатците? Като не позволяваме на банките да издават повече склонни на бягство текущи пасиви, отколкото централната банка е готова да отпусне срещу наличните обезпечения.

Основният принцип е, че банките винаги трябва да разполагат с условна кредитна линия от централната банка за покриване на склонни към бягство задължения. Всяка банка ще реши каква част от активите си да депозира в централната банка. За всеки тип актив централната банка ще изчисли „дискаунта“, който ще приложи, когато решава колко пари да заеме срещу него. Тогава ще стане ясно колко пари на централната банка кредитната институция ще има право да заеме. Ефективните ликвидни активи на банката трябва да надвишават нейните подлежащи на бягство задължения.

На практика централната банка ще бъде заложна къща за всички сезони (PFAS). Дискаунтите ще останат фиксирани за дълъг период от време и следователно по отношение на рисковите активи ще бъдат консервативни. Определянето на дискаунти не е задача, подходяща за извънредни ситуации. Банките ще бъдат свободни да решават състава на своите активи и пасиви, всички подчинени на правилото PFAS. Най-важното е, че никакво бягство не би могло да срине банка, защото винаги ще има наличен кеш за покриване на всички склонни към бягство задължения.

Правилото PFAS не е просто мечта. Пол Такър (бивш зам.-гуверньор на АЦБ – бел. прев.) и аз, пише Кинг, насърчихме банките да предложат обезпечение след финансовата криза и оттогава АЦБ е в авангарда на подобни политики. Освен това разширяването на количественото облекчение (QE) доведе автоматично до значително увеличение на депозитите на търговските банки в централната банка. Мащабът на QE беше такъв, че ако PFAS беше въведено днес, то би изисквало малка промяна във финансирането на повечето големи банки и следователно в предоставянето на кредити.

Това просто правило може да замени повечето съществуващи пруденциални регулации за капитала и ликвидността, както и депозитното застраховане. Няма голям смисъл централната банка, както направиха САЩ, да гарантира всички депозити в банка, която фалира, но да поддържа горната граница на застраховката на депозитите за всички останали банки.

Регулаторните реформи, които последваха финансовата криза, не бяха много повече от поставяне на лейкопласт. Сега системата изисква по-прост, по-евтин, но по-всеобхватен подход за предоставяне на ликвидност от централната банка.