Защо банковите кризи не свършват? 

1. Значително повече собствен капитал за банките

Герхард Шик, бивш финансов експерт на Зелените в Бундестага и основател на гражданското движение Finanzwende, също знае, че не може да има абсолютно сигурна банкова система. Но заклетият критик на банките също така е убеден, че статуквото не е опция.

Малцина банкери ще споделят мнението на Шик, а предложенията му едва ли ще срещнат разбиране в Министерството на финансите. Но когато беше член на парламента, дори политическите му опоненти не се съмняваха в неговата експертиза. За Шик проверката на сигурността на банките е свързана преди всичко със значително по-високи коефициенти на собствения капитал.

Но не всички капитали са еднакви, когато става въпрос за банки. Съществуват два начина за измерване на капиталовата адекватност на финансовите институции: единият отчита рисковете, а другият - както е обичайната практика за други компании - просто поставя капитала в зависимост от обема на дейността.

При първия вариант, наричан на технически жаргон Common Equity Tier 1 (CET 1), всички активи на банката се умножават по рисков фактор. Колкото по-рискова е дадена банкова дейност, толкова по-високо е рисковото тегло. Сумата на рисковопретеглените активи обикновено е значително по-ниска от общата сума на баланса.

Някога този метод е бил въведен, за да се предотврати влизането на банките в прекалено рискови бизнеси. Европейската криза с държавния дълг обаче показа, че рискове може да има дори при предполагаемо сигурни инвестиции, а именно държавните облигации. Вследствие на това в допълнение към коефициента CET1 банковите надзорници въведоха коефициент на ливъридж - коефициент на собствения капитал, подобен на коефициента на собствения капитал на нормалните дружества.

Банкови критици като Шик се оплакват, че банките могат да използват рисковите тегла, за да разкрасят балансите си, поради което той разчита на коефициента на ливъридж, който поставя собствения капитал в зависимост от общите активи. Минималната стойност в еврозоната е три процента, но регулаторните надбавки водят до увеличаване на коефициента на ливъридж при големите банки до четири-пет процента. DB например в момента постига коефициент на ливъридж от 4,6%, а преди десет години той е бил едва 3,1%.

Шик признава, че големите банки са постигнали напредък. „Но фактът, че са започнали да се чистят, не означава, че къщата е чиста". Експертът смята, че само значително по-добра капитализация с коефициент на ливъридж от 10 до 15% може да направи големите европейски банки по-сигурни.

Това би било скъпо за банките – „и за клиентите", казва франкфуртски банкер, който не желае да бъде цитиран по име в настоящата ситуация. По-високият коефициент на капиталова адекватност би означавал, че разходите за кредитиране на частни клиенти и фирми ще трябва да се повишат значително, а лихвените проценти по депозитите ще бъдат още по-ниски.

„Но не е нужно да го направите за една нощ", казва Шик и изчислява, че през последните десет години Credit Suisse е изплатила 32 млрд. франка под формата на бонуси въпреки загубите. Според Шик швейцарците биха могли да използват по-добре тези пари за укрепване на собствения си капитал.

2. Собствен капитал и за държавни облигации

Маркус Брунермайер принадлежи към рядката категория: прагматичен и по-скоро сдържан икономист със световна репутация. Когато става въпрос за държавните облигации - и защо банките не трябва да внасят собствен капитал за тези ценни книжа - икономистът, който от 1999 г. живее в САЩ, изпада в ярост: „От дълго време твърдя, че нещо трябва да се промени тук - напразно", казва Брунермайер. Рисково тегло от нула за всички държавни ценни книжа е „голяма грешка". В Европа също има много икономисти, които критикуват това.

Флориан Хайдер, директор на Института за изследване на финансовите пазари „Лайбниц" (SAFE) във Франкфурт, който преди това в продължение на 18 години е заемал ръководни постове в Европейската централна банка, също настоява за спешно затягане на европейската банкова регулация. Освен пълната защита на депозитите основният въпрос са и изискванията за собствен капитал за държавните облигации. „От 2008 г. насам липсва политическа воля за тези подобрения. Сега вниманието е толкова голямо, че трябва да се предприемат действия в тази област", казва Хайдер.

Факт е: както политиците, така и банките са се окопали в този свят: Държавите осигуряват приятна регулаторна среда, така че банките да продължат да инвестират в държавни облигации. А банките са доволни от редовните лихвени доходи от облигациите, за които дори не им се налага да внасят капитал. Симбиозата е перфектна. 

Официалното оправдание за тази политика е, че държавните облигации са безопасни. Финансовата история обаче е история на държавни фалити - и най-късно от гръцката дългова криза насам, когато кредиторите на облигации трябваше да се справят с две „подстригвания“ на дълга едновременно, би трябвало да е станало ясно и на последния оптимист: държавните облигации не са безопасни.

Всъщност след еврокризата Федералното министерство на финансите и Бундесбанк смятат, че е грешка да се оценяват държавните облигации като безрискови. Дори фалитът на Silicon Valley Bank имаше своя произход във факта, че облигациите, притежавани от институцията, загубиха стойност поради обрата в лихвените проценти.

Но искането за осигуряване на рискови буфери за държавните облигации среща отпор, особено от страна на южноевропейските държави - те са особено зависими от това дали техните банки купуват държавните им облигации. Ето защо на ниво ЕС реформата няма да се придвижи толкова бързо напред.

Едно изискване за капиталова адекватност би решило няколко проблема едновременно: Първо, банките ще трябва да притежават повече капитал. Второ, институциите ще имат стимул да се вглеждат по-внимателно в това кои държавни облигации включват в балансите си. Това означава, че в крайна сметка министрите на финансите ще имат по-голям стимул да съставят разумни бюджети.

Жозе Мануел Кампа, ръководител на банковия регулатор на ЕС EBO, също е благосклонен към по-строг подход към държавните облигации. За него е особено важно банките да инвестират не само в облигации на родните си държави, но и в държавни облигации на други държави от ЕС. „Това би било добре за банковия съюз", казва той.

Според Андреа Енрия, ръководител на банковия надзор в ЕЦБ, има определена нужда и от реформа в отчитането на облигациите. Става въпрос за начина, по който банките отчитат облигации, които им служат като ликвидни резерви, т.е. от които искат да се отърват в случай на съмнение, например за да се разплатят с клиентите си.

Обикновено тези ценни книжа трябва да се отчитат по текущата им пазарна цена и да се отписват ценовите загуби. В определени случаи обаче банките могат да се откажат от такива отписвания, като декларират, че възнамеряват да държат тези облигации до падежа.

„Ако тези активи са част от ликвидния буфер, трябва да сте готови да ги продадете на пазара по всяко време", казва Енрия. За него това означава, че тези облигации също трябва винаги да се отчитат по пазарна стойност. „Това би било важно подобрение в моите очи", казва банковият надзорник на ЕЦБ.