Сривът на Silicon Valley Bank изисква преосмисляне на регулациите в САЩ

Крахът на Silicon Valley Bank (SVB) постави правителството на САЩ в неудобна позиция, подкрепяйки вложителите, както никога досега, за да предотврати по-широка и потенциално опустошителна банкова криза, пише в редакционна бележка Bloomberg.

Като се имат предвид рисковете, регулаторите постъпиха правилно. Трудната част ще бъде да разберат как да се справят с последствията.

Провалът на SVB не би трябвало да представлява системна заплаха. Паричната криза, която я принуди да продава активи на загуба, беше специфична за нейните клиенти от технологичния сектор, а не широко разпространено явление. Федералната корпорация за гарантиране на депозитите (FDIC) се оказа напълно способна да се справи с ликвидацията, което би довело до възстановяване на застрахованите депозити и евентуално налагане на някои загуби на незастрахованите.

FDIC помага на стотици други банки по подобен начин.

Но SVB падна по различен начин. Нейните клиенти, подтикнати от влиятелни хора в индустрията, се оказаха изненадващо бързи при изтеглянето на депозитите си (42 млрд. долара за един ден). Клиентите на други банки започнаха да се притесняват, увеличавайки риска от това налагането на загуби на някои вложители да предизвика широко масово изтегляне. Така че регулаторите разшириха предпазния механизъм, като обещаха да защитят всички вложители в SVB и в Signature Bank, фалирала институция, която обслужваше крипто клиенти.

Междувременно Федералният резерв реши да отпусне спешни заеми до пълната номинална стойност на определени висококачествени облигации, за да помогне на други банки да оцелеят при евентуален скок на изтеглянията на депозитите.

Този отговор изглежда работи, но също така създава нови проблеми. Въпреки че регулаторите настояват, че това не е спасителен пакет - мениджърите и акционерите на SVB не са спасени - в някои отношения това наистина беше такъв. Трудно е да се разбере как сега регулаторите могат да наложат загуби на вложителите във всяка фалирала банка, което означава, че данъкоплатците на практика са се превърнали в гаранти на всички незастраховани депозити (които възлизат на повече от 7 трлн. долара към миналата година). Ограниченията на застраховките предоставиха поне някакъв стимул за клиентите да наблюдават рисковете и да разпределят парите си в различни банки. Сега те могат да ги поставят навсякъде, където получат най-атрактивната сделка. Банките могат да създават почти неограничено количество пари под формата на депозити, сигурни в убеждението, че правителството ще ги подкрепи.

Какво трябва да се направи?

Като начало държавните служители най-вероятно ще заздравят съществуващите разпоредби. Ако Федералният резерв, например, разшири правилата за ликвидност на големите банки до някои средни по размер банки, това може да ги подготви по-добре за внезапно изтичане на депозити. Също така, засилването на капиталовите изисквания по отношение на евентуални загуби ще направи цялата система по-устойчива.

И все пак подобни реформи няма да решат основния проблем. Ако достатъчно вложители се опитат да изтеглят парите си наведнъж, никакво разумно количество капитал или ликвидност няма да предотврати провала: банките просто не могат да продадат активите си достатъчно бързо, без да понесат катастрофални загуби. И ако има някакъв шанс подобно явление да се разпространи в цялата система, властите ще се почувстват длъжни да се намесят, излагайки на риск парите на данъкоплатците – нещо, което са правили много пъти в миналото.

Решения съществуват, но те може да изискват по-радикално преосмисляне. Един подход: Да се намали потенциалът за спасяване, като се осигури известен контрол върху чистия обем инструменти, подобни на пари, които може да изискват подкрепа. Фед, например, може да ограничи депозитите и други краткосрочни задължения до активите, които финансовите институции залагат предварително като обезпечение за спешни заеми, минус „подстригвания“, за да се гарантира, че централната банка няма да понесе загуби. Това би позволило на Фед безопасно да гарантира целия краткосрочен дълг, без да облекчават стандартите за кредитиране, както направи по-рано тази седмица. Чрез премахване на риска от „заразяване“ на сектора, това би позволило на банките да фалират с минимална драма или съпътстващи щети. Още по-добре, това би премахнало необходимостта от застраховка на депозитите, изисквания за ликвидност и множество други разпоредби.

Не може да се очаква регулаторите да елиминират изцяло риска от грешки. Но те трябва да обмислят реформи - включително радикални - които биха ограничили обхвата на бъдещите интервенции.