За предимствата на простотата при стратегическото разпределение на активите

Възвръщаемостта от акциите е била толкова последователно и неправдоподобно по-висока от тази на държавните облигации в продължение на дълги периоди от време, че феноменът си спечели име: загадката с премията върху акциите, пише за Financial Times Тоби Нангъл, бивш ръководител за разпределението на активи във фонд мениджър.

Въпреки това малко инвеститори са готови да поставят всичките си чипове на червено. Обикновено те или техният регулатор нямат „дупе“ за екстремните колебания в оценките на акциите или нямат доверие в устойчивостта на историческите пазарни тенденции. Освен това вярата, че нещата вероятно ще се оправят за акциите в дългосрочен план, не е голяма утеха за инвеститорите с краткосрочни нужди от кеш.

Поради тази причина инвеститорите изграждат стратегически разпределения с множество активи, понякога известни като репери. И това е най-голямото инвестиционно решение, което един инвеститор взема.

Преди да закупи ценни книжа или да назначи инвестиционен мениджър, всеки инвеститор - независимо дали избира инвестиционен фонд на дребно или структурира държавен инвестиционен фонд - имплицитно прави преценка относно нуждите си от ликвидност и своята толерантност към волатилността на възвръщаемостта, както и за вероятната дългосрочна възвръщаемост. Залозите са големи. Средно изследванията показват, че близо 100 процента от възвръщаемостта на инвеститорите може да се припише на техния избор на бенчмарк, както и около 90 процента от волатилността на тази възвръщаемост. Резултатите от тези решения често са сложни.

Ян Луис, ветеранът и гуру в разпределението на активи от JPMorgan, казва в скорошна бележка до клиенти, че тази сложност е безсмислена и контрапродуктивна.

Безсмислена, защото инвеститорите се нуждаят само от два актива: глобален капитал в акции и местен такъв в облигации, като относителните суми се определят от способността им да издържат на краткосрочни тегления и нужди от доходност.

Контрапродуктивна, защото яснотата и простотата, които идват с придържането само към два актива, улесняват преценката на риска и намаляват таксите за управление и транзакционните разходи, както и времето за менажиране.

Академичните списания са пълни с емпирични проучвания, идентифициращи активите с по-добра дългосрочна възвръщаемост (с отчитане на риска), като подценени акции или компании с големи обратни изкупувания. Значи има смисъл да се инвестира в тези активи? Не, твърди Луис. Структурно по-добрата възвръщаемост, отчитаща риска, е исторически артефакт, който сега е избледнял. Тази христоматийност е толкова широко известна, че е калкулирана и следователно елиминирана като печеливша стратегия от пазарите.

Изводът е, че сложността служи по-добре на индустрията на финансовите услуги, отколкото на инвеститорите. При по-опростено устройство секторът би се нуждаел от по-малко хора и би могъл да им плаща по-малко.

Ако „всеки знае всичко“, защо сложността продължава? Има добри и лоши причини.

Лошите причини включват несъгласувани стимули принципал-агент, лоши съвети, прекомерна самоувереност по отношение на собствените умения и прозрения, както и ласкателствата, които плащането на големи такси на фирми за финансови услуги осигурява на купувача. Но може би най-скъпата причина е страхът от пропускане на възможността. Въпреки че са изключително относими, ефектите от насочването на инвеститорите към пазарни подеми, които по-късно могат да бъдат характеризирани като балони, навреждат както на икономическия растеж, така и инвестиционните резултати.

Но има и добри причини. Първо, извън САЩ и еврозоната има изобилие от практически пазарни ограничения. След като дори на инвеститорите в Обединеното кралство може да им е трудно да получат диверсифицирана експозиция към местните облигации, предизвикателствата за тези, базирани във валути с недостатъчно развити пазари с фиксиран доход, правят съветите за поддържане на широка местна експозиция към облигациите по-малко полезни. Второ, някои инвеститори притежават истински умения, въпреки че може да е трудно те да се различат от чистия късмет дори ретроспективно. Университетските фондации от Бръшляновата лига (елитните колежи в САЩ – бел. прев.) се радват на огромен успех досега със значителните си експозиции към активи на непублични пазари.

Трето, ако предимствата на структурно по-добре представящите се активи бъдат премахнати чрез арбитражна търговия на пазарите, то е заради тежестта на парите, следващи инвестиционни политики, които сега изглеждат прекалено сложни. Инвеститорите, предприели тези ходове, се радваха на повишена възвръщаемост, коригирана спрямо риска, докато въпросните предимства съществуваха. Но подобни пазарни аномалии могат да се появят отново, ако парите се върнат към простотата, правейки сложността отново печеливша.

Най-важното решение, което правят инвеститорите, се основава на доста нестабилни предположения за възвръщаемостта на пазара на дългосрочни активи. Това изглежда неуместно в свят, в който залози за стотици милиарди изглаждат и най-малките ценови аномалии. Но при липса на по-добра информация трябва да работим с това, което имаме. Призивът на Луис за простота следва добрата традиция на успешни дългосрочни инвеститори, от ветерана от сектора на държавните пенсионни фондове в САЩ Боб Мейнърд до легендарния инвеститор Уорън Бъфет. За по-голямата част от инвеститорите призивът за простота би бил най-добрият подход.