Какво идва след финансовия капитализъм?

В същото време за първи път от началото на Първата световна война се появяват световни капиталови пазари, които създават все по-сложни, все по-рискови и търгуеми в световен мащаб финансови продукти - докато в крайна сметка никой не успява да се ориентира в тях. Резултатът беше крахът от 2008 г., който потопи индустриалния свят в най-тежката криза след Голямата депресия от 30-те години на миналия век. След това пандемията от коронавируса и руската инвазия в Украйна довършиха системата, тъй като ясно показаха в каква гротескна икономическа и политическа зависимост се е поставил Западът с политиката си на либерализирани пазари, търговски отношения и системи на обменни курсове.

Европейците използват края на Бретън Уудс в своя полза. „Европа регионализира идеята на Бретън Уудс, като създаде Европейската парична система и по този начин подготви почвата за еврото", казва пред Süddeutsche Zeitung икономистът от Бремен Рудолф Хикел. Сега обаче глобализацията е в криза. „Докато в Бретън Уудс до създаването на еврото трябваше да се премахнат бариерите пред международните икономически отношения, които трябваше да се разгърнат, днес на преден план са проблемите с веригите за доставки, формирането на политически блокове, протекционизмът и най-вече настоящите и заплашващите войни", казва Хикел.

Идеологията и догмите все повече отстъпват на заден план

И така, какво означава всичко това за настоящето и бъдещето? Едно е ясно: освен няколко крайни икономически фигури, никой не иска да се върне към една от двете системи. „Ако последните десетилетия са ни научили на нещо, то е, че идеологията няма да ви доведе доникъде в икономическата и финансовата политика", казва Рюдигер Бахман, професор по икономика в университета Notre Dame в Индиана. „Пазарите не са нито ценност сами по себе си, нито са фундаментално зло. А държавната намеса може да е полезна или да е грешка“. 

Подобно на Бахман, Себастиан Дулиен отбелязва, че икономическият дебат вече се е променил значително както в експертните среди, така и в политиката, в сравнение с преди 20 или дори 30 години. „Днес дебатът за икономическата политика се формира в много по-малка степен от преди от идеология и догми и в много по-голяма степен от прагматизъм", казва ръководителят на Института за макроикономическа политика (IMK) в Дюселдорф. „Това е добро развитие“. С други думи, ако преди икономистите и политиците са адаптирали проблемите към своя мироглед за икономическата политика, днес те са склонни да се питат кое решение отговаря на конкретното предизвикателство.

Въпреки това фактът, че старото лагерно мислене все повече отстъпва на заден план, не означава, че идеологическите различия вече не съществуват. Това се вижда от настоящия спор за бюджета между коалиционните партньори в Берлин – Свободната демократична партия на Германия и Зелените, който се върти - донякъде остро - около въпроса: да се консолидира ли бюджетът, за да може да се харчат повече пари за инвестиции вместо за лихви? Или повече инвестиции, за да се консолидира бюджетът чрез по-голям растеж?

Колкото и различни да са подходите, ясно е също така, че държавата трябва да продължи да използва пазарните сили, но в същото време трябва да ги насочва към по-тесни канали. Вълната на глобализацията, която доведе до максимално разделение на труда, специализация и безкрайни вериги за доставки, премина своя пик и според Дулиен се заменя с „форма на умерена търговия, защото държавите осъзнаха, че фиксирането само върху най-ниските разходи не е достатъчно". Вместо това политиката на сигурност и други геоикономически аспекти също играят важна роля при въпроса какво къде трябва да се произвежда и купува. Дори при движението на капитали епохата на безграничната свобода е към своя край: „В Германия вече не се допускат просто придобивания на предприятия от чуждестранни инвеститори в стратегически важни области", казва Дулиен. „И дори в САЩ, във връзка с националната сигурност, вече има доста строги правила за това къде може да се насочва местният капитал и откъде може да идва чуждестранният“. 

Чук или трион?

Според Бакман има осъзнаване, че времето на шаблонните отговори в икономическата политика е отминало, дори що се отнася и за борбата с изменението на климата. „От една страна, държавата може да наложи забрани, за да насочи нещата в определена посока и да предотврати появата на паралелни структури", казва икономистът. „Но от друга страна, забраните също така ограничават свободата и възможните ползи за благосъстоянието". Освен това държавата не знае коя технология ще се окаже по-добра след десет години и ще бъде водеща в световен мащаб.

Остава въпросът за валутните курсове, които бяха в основата на Бретън-Уудската система: дали решението е в свободно плаващите валути, при които националната централна банка има максимален контрол върху паричната политика и външните шокове могат да бъдат смекчени? Или скептиците като Кейнс са били прави, че системата на фиксираните валутни курсове предлага по-голяма стабилност и предвидимост, както и по-ниски разходи по трансакциите?

Отговорът е двусмислен. Бившият икономист Питър Бофингер не вярва, че светът отново се нуждае от глобален режим на обменните курсове. „В образа на щатския долар, еврото и китайския юан има три големи и относително стабилни валутни зони, които могат да се справят сравнително добре с колебанията на валутните курсове", казва Бофингер. Той обаче признава, че по-малките икономики могат да пострадат силно от нестабилните обменни курсове и затова често търсят фиксиран обменен курс спрямо долара или еврото. Икономистът Бахман заключава: „Идеята за фиксирани валутни курсове в никакъв случай не е мъртва. Поне в регионален план те могат да имат смисъл“. А Дулиен добавя: „Валутните съюзи могат да имат смисъл, но могат да донесат и проблеми, както сами изпитахме в Европа“. 

От друга страна, той пояснява, че едва ли някой все още разчита на валутни курсове, които се колебаят напълно свободно. „Всяка страна трябва да намери най-подходящата за нея система на обменни курсове. Град държава като Сингапур вероятно ще стигне до различно заключение от гигантска държава като Китай", казва ръководителят на IMK.

Като цяло, подчертава Бахман, пазарните сили, държавната намеса, системите на обменните курсове или паричната политика не са въпрос на вяра. Те са просто политически инструменти, средства за постигане на определена цел, така да се каже. „Понякога - казва икономистът - ви трябва чук, а понякога трион“.