Страхът от пропускане на възможността ли е новата алчност в инвестирането?

Ако инвеститорите наистина искат да издебнат времето за своите ходове на фондовите пазари, каза Уорън Бъфет преди почти 20 години, те трябва да се страхуват, когато другите са алчни, и да са алчни само когато другите се страхуват, пише бизнес редакторът за Азия на Financial Times Лио Люис.

Това е добри контрираща теория. И установеното във времето изобразяване на пазарите като постоянно противоборство между тези два животински духа има трайна привлекателност, защото (оставяйки нюансите и условностите настрана) то всъщност обяснява доста добре голяма част от пазарната психология. Трудността възниква, както сега, когато алчността и страхът започнат да се самоопределят като едно и също нещо.

При анализирането на краха на криптоборсата FTX – и поредицата от други скорошни сривове, които изглеждат зловещо сравними като феномени на ерата на лесните пари – страхът от пропускане на възможността (Fomo – fear of missing out) многократно излизаше на преден план като критична съставка при натрупването на инвестиции преди срива. Страхът, в тази употреба на думата и в контекста на FTX и по-широкия подем на криптото, създаваше нещо, което изглеждаше ужасно много като безразсъдна еуфория. Тази еуфория от своя страна подхранваше друго, което от пазарна гледна точка наподобява ужасно много алчността, когато тя вземе връх.

Както гласи Fomo наративът, инвестиционните пари (много от тях под егидата на големи, привидно уважавани фондове) се вливат колективно в определени активи (в много случаи след минимален анализ) не защото непременно вярват във фундаменталната възможност, а защото наградите се представят като неизпускаеми, а последствията от забавяне или скептицизъм са някак си плашещи.

Идеята не е нова, дори акронимът да е нов. Подобни мисловни процеси са се появявали и в по-ранни кризи. През 2007 г. Чък Принс от Citi подчерта необходимостта да продължим да танцуваме, докато музиката свири: дискреционно удоволствие, представено като несъмнено задължение.

И така, сегашната версия на Fomo просто прикрита алчност ли е? Изкушаващо е да мислим така или най-малкото да стигнем до заключението, че думата „страх“ тук описва по-дискреционен и лесно преодолим страх, отколкото, да речем, страхът от загуба, унищожаване на стойност или нещо по-лошо.

Определянето на Fomo като истински страх изисква доказателства, че има някаква цена, която трябва да се плати за изпускането на възможността (като тази, свързана с магазините, например, по време на паническо купуване, предизвикано от обществена тревога). Самообвиненията за пропуснатото богатство или гневът на недоволния инвеститор не се вписват напълно.

През последното половин десетилетие на ориентирани към технологиите инвестиции обаче, SoftBank на Масайоши Сон лидираше по отношение на внушаването на по-легитимен набор от Fomo опасения за определени инвеститори. Когато първият от неговите фондове Vision стартира през 2017 г., финансовият инструмент на стойност 100 млрд. долара беше изрично предназначен да създаде нов жанр технологични инвестиции.

Той направи това (или планираше да го направи) като използва мащаба си не само за идентифициране на потенциални победители, но и за да ги обсипе с достатъчно финансиране, за да гарантира, че по показатели като пазарен дял те вероятно ще бъдат такива. Тази подразбираща се гаранция за доминация, колкото и да е погрешна, задава тон, който би резонирал: ако инвестицията не е в перспективи, а в сигурни неща, тогава Fomo не значи алчност, а мъдрост.

Тъй като технологичното и крипто Fomo сега е в някаква неопределеност, много по-голяма и по-сложна негова версия се задава на хоризонта в Китай и може да доминира корпоративните и финансови инвестиции през следващата година. Голям брой фонд мениджъри казват, че вече се позиционират за „краткосрочно Fomo“. Сравнително бързото отваряне на Китай след блокиранията или рязкото облекчаване на правилата за нулев брой новозаразени е промяна, която никой глобален или фокусиран върху Азия инвеститор не може да си позволи да пропусне. Лудостта може да се разрасне много бързо.

Но по-дългосрочната търговия, базирана на Fomo, е свързана с геополитиката и с начина, по който индустриалните политики на САЩ и Китай са се поставили в достатъчно противоречие една с друга, за да направят някаква форма на икономическо отделяне по-неизбежна. Зад реториката на американския Закон за чиповете и амбициите на китайската инициатива „Направено в Китай“ стоят геополитически промени, които в крайна сметка биха могли да принудят все повече и повече компании - в САЩ, Европа, Япония, Южна Корея и другаде - да направят някакъв вид избор между двата блока. В някои случаи това може да приеме формата на прекроени вериги за доставки и други „приятелски“ инвестиции, за да се позволи държавен контрол в ключови сектори.

За други обаче може да има сериозен натиск да преосмислят присъствието си в Китай изобщо. А бизнес лидерите и техните инвеститори може би трябва да се замислят, че може да има основателни причини да пропуснат най-големия двигател за растеж на брутния вътрешен продукт (БВП) в света. Това наистина ще подчертае буквата „f“ във Fomo: въпросът е дали страхът е достатъчно силен, за да накара компаниите да се отдръпнат навреме.