Защо крадат богатите?

Живеем в интересно време за престъпността на белите якички, пише колумнистът на Financial Times Раймър Ригби.

Във Виетнам бяха взети строги мерки срещу корупцията, известни като кампанията на „пламтящата пещ“. В резултат на това в края на април безалкохолният магнат Тран Куи Тан беше осъден на осем години затвор по дело за измама на стойност 40 милиона долара. Дъщерите му също са осъдени.

Няколко седмици по-рано Труонг Ми Лан, виетнамска строителна предприемачка и милиардерка, беше осъдена на смърт за измама на стойност 44 милиарда долара, състояща се в източване на една от най-големите банки в страната.

В САЩ Сам Банкмaн-Фрийд, съосновател на фалиралата криптоборса FTX, беше осъден на 25 години затвор за измама през март.

Тези примери следват други нашумели случаи. През 2022 г. Елизабет Холмс беше осъдена на 11 години (намалени по-късно с две години, а след това с още четири месеца) за участието си в измамата Theranos в САЩ. Европа допринесе за престъпността на белите якички с измамата Wirecard.

Но защо богатите извършват престъпления? В крайна сметка, за разлика от някои бедни, те не трябва да крадат, за да се прехранват. Много богати престъпници имат достатъчно пари, за да се издържат няколко живота.

Следователно връзката между богатството и престъпността е сложна. В някои случаи става дума за относително въздействие. Богатите хора могат да си позволят дребните престъпления, които водят до финансови санкции.

Ако печелите 500 паунда на седмица, глоба от 300 ще ви навреди сериозно. Но ако печелите 10 хил., едва ли ще я усетите. Това е причината, поради която страни като Финландия имат трафик глоби, обвързани с доходите, за разлика от Обединеното кралство, което използва система, при която на шофьорите им се взема книжката, ако натрупат твърде много наказателни точки, без значение дали са богати или бедни.

За престъпления, които носят лишаване от свобода, като измама, богатите наистина имат голям възпиращ фактор, като се има предвид, че имат повече за губене. Богаташ, живеещ мечтан живот в прекрасна къща, вероятно ще възприеме влизането в затвора като ужасна перспектива.

Но престъпността на белите якички е различна от уличната престъпност. Кражбата на милиони от голям бизнес, за разлика от грабеж или обир на магазин, не е насочена към отделно лице, което може да я направи да изглежда така сякаш няма пострадали. Ако на извършителя му липсва емпатия, тогава той може изобщо да не я чувства като престъпление.

Но дори сред тези със съвест, много работещи богати се оказват в ситуации, в които стимулите за измама са налице. Изкушението е просто твърде голямо или пък не може да се устои на културния натиск и този от страна на собствената класа.

„Триъгълникът на измамата“, модел, създаден от Стив Албрехт, който се основава на работата на Едуин Съдърланд и Доналд Креси, точно описва това. Трите страни на триъгълника са възприятието за натиск, възприятието за възможност и осмислянето на измамата. Хората са мотивирани да извършат престъплението, когато тези елементи се съберат, според тази теория.

Важно е да се отбележи, че мотивацията за престъплението може да е водена от бизнеса, за който работи даденото лице. След като американският енергиен конгломерат Enron фалира, някои хора от групата твърдяха, че поведението им е било стимулирано на корпоративно ниво. По подобен начин скандалът с Wells Fargo през 2016 г., който включваше създаването на фалшиви акаунти и доведе до глоба от 185 милиона долара за американската банка, беше отчасти причинен от опита на персонала да постигне целите за продажбите.

Както Питър ван Веен, директор на антикорупционната организация Transparency International, казва: „Порочната структура на стимулите може да има тежки последици за вашата компания.“

Някои от нас се сблъскват или със стимулите в компания, които ни тласкат да се държим лошо, или с култура, в която алчността се толерира или приветства. Човек не е непременно социопат, той може просто да се огъне пред натиска върху него относно целите, без да се усъмнява в етиката. Както казва писателят и журналист Ъптън Синклеър: „Трудно е да накараш човек да разбере нещо, когато заплатата му зависи от това да не вниква в него.“

Това, което може би е по-трудно за разбиране, е когато богат човек се отдаде на престъпление, при което нито един от тези фактори не е в действие, потенциалната полза е незначителна, а евентуалната вреда - съществена. Кражбата от магазин е добър пример. Изследване от 2008 г. на магазинните кражби в САЩ показва, че те са „значително по-често срещани... сред тези с индивидуални доходи над 35 хил. долара годишно и семейни доходи над 70 хил.”

Макар че 70 хил. долара са далеч под богатството на ултрабогатите, това показва, че да си беден и отчаян не винаги е мотивът за престъплението. Има много примери за „кражба от магазин от страна на знаменитост или дори милионер“, които подкрепят това твърдение. Една теория предполага, че тези хора извършват престъплението заради тръпката. Рисковото поведение, което е помогнало на човек да натрупа състояние или да стане известен, може също така да му даде увереност или вяра, че кражбата на червило за 10 долара ще му се размине.

Независимо дали става въпрос за дребна кражба или измама за милиони долари, тази увереност сред някои богати престъпници може би е подпомогната от знанието, че те имат пари за по-добри адвокати, които могат да им издействат по-леки присъди, завършва Ригби.