Ограничаването на свободното слово не помага в борбата с омразата

Когато бях дете, майка ми шотландка ме караше да сънувам кошмари, като ми четеше ужасяваща книга за преследването на вещици през 16-ти век, пише колумнистката на Financial Times Камила Кавъндиш. Като се има предвид, че любимата ѝ пиеса беше „Лов на вещици“ на Артър Милър от 1953 г., това не беше съвсем изненадващо. Шотландските пуритани, които изгориха близо 2500 жени на кладата, вероятно бяха от същия род като фанатиците, които се заселиха в Салем, Масачусетс (там в края на 17-ти век също има подобни процеси, но в много по-малък мащаб – бел. прев.), където се развива действието в пиесата на Милър, която е блестяща атака срещу Макартизма (преследването на хора, набедени за комунисти в САЩ след войната, оглавявано от републиканския сенатор Джоузеф Макарти – бел. прев.)

Припомних си всичко това, споделя авторката, когато Законът за престъпленията от омраза в Шотландия влезе в сила наскоро. Законът забранява „разпалването на омраза“, като криминализира думи, които се считат за обидни, дори ако не нанасят действителна вреда. Нарушителите могат да получат до седем години затвор. Гражданите са призовани да наваждат своите съседи в оруелски центрове за докладване. Някои от най-яростните критици на закона са женски групи, които са ядосани, че той защитава транссексуалната идентичност, но не и жените, които вече се чувстват преследвани, защото заявяват, че биологията е неотменима.

Но основният проблем със сигурност е следният: ние, избирателите, не очакваме да даваме на парламентаристите властта да ни казват какво да мислим или да ни вкарват в затвора за това, което казваме. Точка.

В „За свободата“, неговата основополагаща защита на свободата на словото, един проницателен син на шотландец, Джон Стюарт Мил (британски философ и икономист от 19-ти век – бел. прев.), предупреди за „допускането на непогрешимост“ – да бъдеш толкова сигурен, че си прав, че да вземаш решения вместо хората „без да им позволяваш да чуят противоположната гледна точка”.

Мил все едно пише за нашата собствена морализаторстваща ера. Във Великобритания и Америка някои отляво дори не признават съществуването на движението за „отмяна на културата“ и обвиняват десните, че са измислили културната война. Някои отдясно пък цензурират дискусиите в класната стая и забраняват книги от обществените библиотеки (в САЩ) или разпалват страх от имигрантите (в Обединеното кралство). Скорошни проучвания показват, че голяма част от американците се страхуват, че хората се чувстват твърде неудобно, за да кажат това, което мислят. В Обединеното кралство едно проучване установи, че 76 процента от хората казват, че са ограничили публичните си възгледи поради страх от тормоз.

Най-доброто средство срещу предразсъдъците винаги е бил дебатът. Вярно е, че сега ехо камерите на социалните мрежи прави това по-трудно - нивото на жлъч срещу евреи, мюсюлмани и транссексуални хора онлайн е ужасяващо. Но със сигурност би било по-добре да се премахне анонимността на тълпата в социалните мрежи, отколкото да се създаде нова анонимна тълпа, както прави шотландското законодателство.

Схемата изглежда вече ерозира. Хамза Юсаф, първи министър на Шотландия, е бил докладван на полицията за това, че е казал, че изнасилвачът Исла Брайсън, който беше изпратен в затвор само за жени, „не е истинска транс-жена“. Полицията е претоварена, с повече от 7000 подадени жалби за „престъпления от омраза“. Критиците се притесняват, че тя няма да има време да разследва други престъпления. Християнски свещеник се подигра на странна и арогантна поредица от плакати на шотландската полиция, включително един, който гласи „Скъпи фанатици, не можете да проповядвате вашата религиозна омраза тук. Край на проповедта“. Това е урожай за адвокатите - което винаги е знак за лоша политика.

Това ме кара да се чудя, споделя авторката, дали не трябва да спрем опитите за преследване на нарушители и да позволим отново на хората да казват каквото мислят, стига да не стават насилници или директно да подбуждат към насилие. Рискуваме, вместо да избегнем предразсъдъците, просто да накараме обикновените хора да се страхуват. Излагайки този аргумент, аз съм наясно, че ще трябва да приема хората да казват неща, които намирам за възмутителни или още по-лошо. Отричане на Холокоста, например. Ненавиждам Дейвид Ървинг, който беше хвърлен в затвора в Австрия през 2006 г. за отричане на нацисткото унищожаване на евреи. Но защо да го затваряме? Достатъчно беше това, че доверието в него беше унищожено.

Страхът кара хората да търсят защита и това е разбираемо. Но политиците трябва да успокояват нещата, а не да ни карат да се страхуваме един от друг. Повечето дни седя в лондонското метро, разказва Кавъндиш, под повелителни плакати, които ме предупреждават да не предизвиквам член на персонала или да се взирам в някого. Това, което всъщност виждам, когато се огледам, е, че хората правят място един на друг, казват благодаря, помагат на тези, които имат нужда. Постигнахме огромен напредък в преодоляването на нетърпимостта към расовите и сексуалните различия и в преценката на хората според това какви са, а не как изглеждат.

Криминализирането на речта води само в една посока – към авторитаризъм. Английската и уелската полиция прекараха години в отчитане на „некриминални инциденти на омраза“, вместо в разследване на кражби и убийства. Комиците, включително Роуън Аткинсън (с коронната си роля на Мистър Бийн – бел. прев.), трябваше да защитават своето изкуство срещу цензуриращите законодатели. Алтернативата е всички ние да бъдем по-въздържани, когато се казват смущаващи неща, и да сме готови да изслушаме другата страна.

Някои казват, че е твърде късно, че негативите на социалните мрежи и поляризацията на обществата са необратими. Но аз не съм съгласна, посочва авторката.

Една от най-окуражаващите истории през последните години беше за имама, който се застъпи за северноирландски проповедник, който беше изправен на съд заради богохулство за това, че нарече исляма „сатанински“. Вместо да се обиди от тази остра и неоправдана забележка, д-р Мухамед Ал-Хусейни изрази своята „дълбока загриженост и противопоставяне на криминализирането на богословските разногласия във време, когато нашето общество трябва да насърчава по-качествените несъгласия“, и каза, че ако пасторът бъде осъден, е готов да влезе в затвора с него.

Много хора са бесни от нелиберализма на новия шотландски закон и от некомпетентността на Юсаф. Но те не призовават той да бъде изгорен на клада. Демокрацията не работи така. Или поне не доскоро, завършва Кавъндиш.