Свободата на словото не може да бъде задушавана

Тъжен, но неоспорим аспект на интернет ерата е, че дебатът твърде често е доминиран от най-шумните и неприятни гласове. Репутациите и платформите са изградени върху яростта. Ярките мнения и емоции се възнаграждават с внимание и последователи, пише главният политически коментатор на Financial Times Робърт Шримзли.

На този токсичен фон се води все по-отровен дебат за свободата на словото. Поведение, което беше поносимо, когато беше ограничено до няколко лица и бюлетини, е много по-тревожно в каналите на социалните медии, гледани от стотици хиляди. Но в битката между добрите намерения и лошите актьори обществото е в опасност да изгуби от поглед това, което най-много трябва да защитава.

Малцинствените групи се натъкват на повишена враждебност. По-специално мюсюлманите, евреите и транссексуалните са изправени пред нарастващи нива на малтретиране. Те с право питат защо тези, които прокарват подобни възгледи, не трябва да бъдат посочвани или не понасят последствия.

И все пак заплахите за дебата и свободата на словото не могат да бъдат пренебрегнати. Видяхме как виден политик да губи банковата си сметка поне отчасти, защото служителите не харесват мнението му; професор със спорни възгледи относно правата на транссексуалните беше натирен от университета си; и, най-смразяващото от всичко, учител бе принуден да се крие поради заплахи на ислямистки екстремисти, които сметнаха, че един от неговите уроци представлява богохулство. Тълпи се събират пред училища или домове на депутати. Използват се привидни аргументи за личната безопасност, за да се заглуши „некоректното мислене“.

Нов преглед на британското правителство описва климат на автоцензура, изграден чрез „тормоз, ограничаващ свободата“, който надхвърля оправданата цел за защита на малцинствата от реални заплахи. В основата на доклада на Сара Хан е ключовият момент, че неуспехът да се защити свободата на словото разяжда социалното сближаване и че политическите и гражданските институции не успяват да се справят с това предизвикателство.

По стечение на обстоятелствата нейният доклад дойде само дни преди Шотландия да въведе нов закон за престъпленията от омраза, който критиците твърдят, че ще има точно това въздействие, което Хан описва. Мярката разпростира неясното престъпление „разпалване на омраза“ до защитени малцинства, които не са обхванати от съществуващия закон. Управляващата Шотландска национална партия (ШНП) казва, че летвата за съдебно преследване ще бъде поставена високо, но смразяващото въздействие на обаждането от полицията ще бъде усетено и дори инциденти, които не са преследвани, ще останат в полицейските регистри. Феминистките противници на дневния ред за правата на транссексуалните се страхуват, че новият закон ще бъде използван за задушаване на дебата и бяха разтревожени от докладите за полицейско учение, което изглежда се основава върху писателката и активистка за сексуалните права Джоан Роулинг.

Хан убедително твърди, че допускането на тормоз, за да се заглуши политическото несъгласие, подкопава демокрацията. Това създава разриви в обществото, които хардлайнерите ще използват, за да подклаждат гнева и да изграждат разделящ наратив за хората, които „губят страната си“ заради прогресистите или имигрантите. Обратно, случаят с учителя от Батли показва сплашване, използвано за подклаждане на религиозни вълнения и подмолно въвеждане на закони за богохулството.

Някои от онези, които сега използват като оръжие дебата за свободата на словото, също така стоят зад усилията за подкопаване на вярата в основните институции. Крайнодесни групи използват недоверието в медиите и дезинформацията, за да подклаждат расова омраза в общностите чрез фалшиви истории.

Анкета относно доклада на Хан показва, че 76 процента от хората казват, че са ограничили публичните си възгледи поради страх от тормоз. Тя вижда обществена опасност във всички онези, които се чувстват заглушени от страх да не загубят работата си или да се сблъскат с онлайн атаки, смъртни заплахи, разкриване на лична информация или просто лошо отношение.

Не всички нейни препоръки ще бъдат подкрепени. Но основната ѝ логика трябва да бъде възприета и да се действа на нейна база. Социалното сближаване няма да се осъществи чрез списък от поведенчески забрани, които насъскват полицията към иначе спазващите закона граждани, а чрез общо споделен набор от правила и ценности, които се считат за приложими за всички. Такава е фундаменталната вяра в свободата на словото, като се ограничават само опасни или злонамерени поведения. Некоректните мнения не могат да бъдат запретени. Те трябва да бъдат надвити в спор.

И макар че правителствата, насоките и законите могат да играят роля, единственото решение – за съжаление най-трудното за осигуряване – е безмилостната, универсална защита на този основен демократичен принцип.

Това означава политическите и гражданските лидери да се обявят в подкрепа на тормозените и да защитават социалната норма. Изисква се внимателно използване на законите за престъпления от омраза. Това също така означава университетите и - особено важно – бизнесът да покажат твърдост в защитата на своя персонал от неоправдани атаки и да гарантират, че с добронамерената и важна програма за приобщаване не се злоупотребява по начини, които заменят една несправедливост с друга. Либералното желание да не се обижда никой не трябва да се превръща в право да не бъдете обиждани, нито трябва да се използват обширни дефиниции за „безопасни места“ с цел задушаване на дебата.

Необходима е също и последователност. Правителство, което се превърна в защитник на свободата на словото, не трябва да се опитва да отмени протестите срещу войната в Газа или да ги заклейми като „маршове на омразата“ в преследване на по-широка културна война.

Понякога защитата на свободата на словото ще бъде неловка. Но алтернативата на справянето с въпросната злоупотреба е изместването на умереният дебат – голяма част от него вече е онлайн – и отстъпването на терена на онези, които процъфтяват чрез разделението. В противен случай опасността е, че каузата за свободата на словото в крайна сметка мобилизира онази част от страната, която реагира, когато ѝ се казва, че вече не ѝ е позволено да говори това, което мисли.

Опитахме тази степен на поляризация през последните години. Някой смята ли, че тя е от полза, завършва риторично Шримзли.