Най-голямата заплаха за американската армия не са Русия и Китай, а новобранците

През миналата фискална година всички американски въоръжени сили с изключение на морската пехота и миниатюрните космически сили не са успели да изпълнят целите си за наемане на нови хора. Военноморските сили не са достигнали целта си от 37,7 хил. души с приблизително 6 хил. и въпреки това се надяват на още по-голям брой нови попълнения тази година, за да запълнят общо редиците си от 340 хил. позиции, пише за Bloomberg Джеймс Ставридис, пенсиониран адмирал от Военноморските сили на САЩ и настоящ заместник-председател на Carlyle Group.

Армията пък се надяваше да намери нови 60 хил. души, но не ѝ достигнаха 15 хил. души. Въздушните сили и бреговата охрана се справиха малко по-добре, но също не успяха да изпълнят целите си на 100%.

Тези пропуски при наемането на нови попълнения се случват въпреки увеличаването на американските въоръжени международни мисии. Докато САЩ подкрепят Украйна и Израел в активни конфликти и се опитват да възпрат Китай от по-агресивни действия спрямо Тайван, оперативният натиск върху всички сектори на въоръжените сили расте. Самолетоносачите, например, редовно увеличават оперативните си назначения от традиционните шест месеца на осем или повече, което поставя под стрес ангажираността и новите назначения. Разбираемо е, че по-малко хора искат да живеят на претъпкан кораб с 5000 души, който плава далеч от близките им за почти година.

Но къде е коренът на проблема? И какво трябва да се направи за него?

Най-важната причина е проста: процъфтяващата заетост в икономиката. За да се присъедините към армията, трябва да си обръснете главата, да минете през тренировъчен лагер, след това да се съгласите на назначение на което и да е било място по света. И това преди изобщо да започнете трудната и опасна част – разпределението ви и рискуването на живота ви. Много млади хора просто си казват: „Мога да се справям също толкова добре и на цивилна работа без всички опасности и проблеми на военния живот“.

Второ, има праг за прием. От типичната за страната база завършващи средно образование едва 25% биха могли да отговорят на настоящите изисквания за прием в армията. Другите 75% или са с наднормено тегло, имат други медицински проблеми (синдром на дефицита на внимание и хиперактивност – ADHD, астма, ортопедични проблеми), имат досие или показват значителни признаци за ментални проблеми. Така „квалифицираните“ 25% са обект на агресивна кампания по набиране на кадри от работодатели и университетски администрации.

В допълнение към това – и то може да е странно за мнозина, с края на „безкрайните войни“ много млади хора не виждат възможност за изпълнени с адреналин бойни операции, в каквито са участвали тези преди тях в Ирак и Афганистан. Чувал съм от много потенциални новопопълнения, казва Ставридис, че се чувстват сякаш са пропуснали шанса да се бият в т. нар. международна война срещу тероризма.

Свързано с това е и схващането сред някои, че армията е станала „осъзната“ (има се предвид популярния термин woke – осъзната спрямо расовите и културни предразсъдъци и дискриминация, бел. ред.) и политически коректна. Но собствената ми ангажираност с настоящи представители на активна служба, казва още Ставридис – от сержанти до генерали, намеква, че това притеснение е силно преувеличено. Американските въоръжени сили прекарват голяма част от времето си, тренирайки за бойни действия, а не да посещават семинари за равенство. Военните разбират как да подходят към равенството, поддържайки правилния общ акцент върху оперативните постижения, пише още авторът.

И накрая, армията вече няма същото космическо ниво на обществено одобрение. Въпреки че военните до голяма степен все още са уважавани, мантрата „Благодаря Ви за службата“ се чува все по-рядко. Скорошно допитване на Gallup показва, че около 60% от хората имат „доста доверие“ в армията – най-ниското равнище от над две десетилетия и с 20 пр. п. под резултата от 2010 г. И макар резултатът да е значително над този за други институции (Конгресът например има около 15%), доверието намалява драстично. Хаотичното изтегляне от Афганистан нанесе особено голяма щета.

Един начин за справяне с кризата би бил смекчаване на изискванията за записване, така че да има достъп до по-голям брой млади мъже и жени. Това обаче е противоречиво по някои очевидни причини. Военноморските сили наскоро започнаха да приемат нови попълнения без диплома за средно образование или еквивалентните тестове за академични познания (GED). Други видове въоръжени сили също обмислят подобна мярка. Това не се е случвало във военноморските сили от повече от 20 години и носи съществен риск за качеството на изпълнение: новите кадри с по-ниски образователни резултати се провалят при обучението в тренировъчните лагери с близо 12-процентен темп – около двойно на тези с дипломи.

Друго – добрата реклама също помага. Спомнете си 80-те години, когато „Топ Гън“ излезе по кината и броят на новозаписалите се скочи, посочва Ставридис. Атаката от 11 септември и патриотичните настроения на нацията също подсилиха интереса. Но да започнем от това, че днешните поколения са по-малко склонни да се запишат в армията и рекламните кампании не е като да са особено вдъхновяващи. Бивш моски тюлен ми каза веднъж, че е питал сина си и приятелите му защо не обмислят възможност да се запишат в армията и част от отговора е бил „рекламите не струват“, казва още авторът. Това трябва да се подобри, може би, с допълнителен фокус върху технологичните умения като изкуствен интелект и киберсигурност, които са част от ежедневната работа на всички в днешната армия.

Друга интересна възможност: някои европейски страни се опитват да подсилят престижа на това да служиш за страната. В Норвегия, например, макар военната служба на практика да е задължителна, реалното влизане в армията е много конкурентен процес, като по-малко от 10 хил. души годишно са приемани при население от около 5 млн. души. Норвежците използват комбинация от финансови стимули и силен патриотичен наратив (приблизително като стария слоган на американските военноморски сили „Малкото, гордите“), че само най-добрите заслужават униформа. Германия, Латвия и Швеция обмислят подобни практики.

Друга възможност, която може да бъде обмислена, е партньорството с частния сектор за по-голяма ефективност. Насърчаването на американски фирми в посока наемане на ветерани и видими в обществото програми за това може да има силен ефект върху наемането на нови попълнения. Много компании могат да бъдат насърчени чрез данъчни стимули, които възнаграждават ангажирането на ветерани.

И накрая, силите трябва да извадят най-силните си лидери и да ги поставят като „вербовчици“. Убеждаването на другите да служат на нацията е по-трудно днес от когато и да е било в скорошната история и въоръжените сили трябва да могат да убедят младите хора, че армията не е само служба, но и кариера.