Ако искаме да сме в мир със света, нашата съпричастност трябва да е към всички

Естественият подбор е скалъпил номер на Homo sapiens. Дал ни е жизненоважното умение да изпитваме съпричастност, способността да си представяме какво чувстват и мислят другите. Но при едно условие: в ситуации на тревожност, кавги или травма нашата съпричастност става избирателна. В най-лошия случай това ни кара да се идентифицираме изцяло с нашата собствена група и едновременно с това да демонизираме или дехуманизираме хората вън от нея. Резултатите може да са сериозни, вариращи от крайна политическа поларизация чак до военни престъпления, пише в анализ колумнистът на Bloomberg Opinion Андреас Клут.

Разликата между инклузивна и ексклузивна съпричастност помага за диагностицирането на всякакви видове конфликти. Някои са военни, като тези между израелци и палестинци и украинци и руснаци. Други са „просто“ политически, психологически или културни, като враждата между привържениците на Доналд Тръмп и техните опоненти, било то закоравелите републиканци или демократите.

Обществени личности като политици и експерти са сред първите, които забелязват сривът като цяло при емпатията под формата на растяща язвителност. Дори и хората да се опитват да разберат, приемат и почувстват болката и от двете страни на монетата, те неминуемо ще бъдат приети от част от аудиторията като прекалено съпричастни за едната страна и недостатъчно съпричастни за другата.

Така например от 7 октомври американският президент Джо Байдън бе еднакво съпричастен както с израелците, така и с палестинците. Той незабавно разбра, че кървавият садизъм, извършен от „Хамас“ извади наяве колективната травма от Холокоста за евреите. Също така осъзна, че бомбардировките на Израел срещу Ивицата Газа, които той нарече „безразборни“, са отключили различна колективна травма за палестинците – накба (катастрофата) след масовото им изселване от израелците през 1948 г.

Мнозина от тези, които слушаха Байдън, обаче избраха да чуят само един от тези два вектора на съпричастност. Мнозина по света вярват, че него го е грижа повече за израелците, отколкото за живота на палестинците и техните страдания. Дори в САЩ недоволни го наричат „Джо Геноцида“.

Антонио Гутереш, генералният секретар на ООН, се оказа в обратната ситуация. В реч след реч от 7 октомври насам той осъжда терора на „Хамас“, но също така веднъж допълни и че атаките „не са се случили във вакуум“. С това той искаше да каже, че палестинците са претърпели поколения на „задушаваща окупация“, която е родила екстремизъм, въпреки че това „не може да оправдае ужасните атаки“. Този израз на инклузивна съпричастност бе достатъчен за израелския представител в ООН да поиска оставката на Гутереш и да го обвини в „кръвна клевета“ – антисемитско обвинение, датиращо още от Средновековието.

Както за съпричастността, така и за нейните проблеми трябва да благодарим и обвиняваме еволюцията. За да предадат гените си по-широко, нашите предци са се научили да си сътрудничат и оттам – с помощта на огледални неврони и други когнитивни средства за адаптиране – да „влязат в положението“ на другия човек. Това е концепцията, която британският психолог Едуард Тичнър е уловил през 1909 г. с неологизма „съпричастност“ (empathy - емпатия), взет от немското Einfühlung и преведено с гръцки срички, за да напомни на много по-старото, но и доста различно понятие симпатия (sympathy).