Има ли такова нещо като „сватбена зараза“?

По това време на годината обикновено се чувствах неудобно от липсата на увлекателна история за собственото си предложение за брак, пише колумнистът на Financial Times Стивън Буш. Тази седмица е годишнината от сватбата ми, която предизвиква въпроси като: „И как ѝ предложи?“, на който честният отговор е „Е, решихме да си купим компютър.“ По онова време това беше огромен споделен разход за нашите възможности. След като поехме такъв голям финансов ангажимент, решихме, че ще сме заедно за дълго време и трябва да се оженим.

Пет британски премиери, три работни места и една ипотека по-късно, мисля, че това беше правилното решение, но не беше въпрос на годежни пръстени, скрити в торти, в чаши с шампанско или въобще обект на тършуване. Но допълнителните въпроси разкриват, че повечето от тези истории всъщност не са истории за предложения: много от въпросните двойки са имали сериозни колебания за споделена покупка, етап в кариерата или задаваща се промяна в имиграционната политика на Обединеното кралство. Двамата решили да се оженят и единият след факта измислил интересно предложение.

Това може да изглежда по-малко като романтика и повече като местен политик, който прерязва лентата на паркинг или търговски център няколко седмици след като той е бил открит. Но това, което намерих за най-впечатляващо в тези истории, е, че не толкова ново работно място, финансов ангажимент или заплашителната сянка на Министерството на вътрешните работи, колкото сватбите на други хора са ускорили това решение.

Все повече и повече съм убеден, че има феномен, който бихте могли да наречете „сватбена зараза“, при който наблюдението как някои от даден социален кръг се обвързват принуждава другите двойки в групата да се впуснат в емоционален еквивалент на марджин кол (известие от брокера за захранване на сметката – бел. прев.) Някои успяват да осигурят необходимото обезпечение и да се оженят. Други решават, че не си струва и се отказват. Подобен процес води до бебета и градски почивки в неоткрити бижута в бившия източен блок.

Има някои академични доказателства за предчувствието ми: проучване сред американски жени от 1995 до 2009 г. установи, че вероятността да имате бебе се повишава, ако приятелите ви започнат да завъждат. Изследванията показват, че разводът може да има заразен ефект в приятелските групи, така че защо и бракът да няма такъв?

Знаем също, че наличието на наблюдение върху тях променя начина, по който хората се държат: опитът да се разбере дали една страхотна иновация наистина работи или хората просто променят поведението си, защото са наблюдавани (така нареченият ефект на Хоторн) е повтарящо се предизвикателство в публичната политика. (Често предизвикателство са мерките, предназначени да увеличат, да речем, миенето на ръцете или броя на хората, ваксиниращи бебетата си, при които е трудно да се разграничи промяната, предизвикана от политиката, от наблюдението върху възприемането ѝ.)

„Сватбената зараза“ вероятно е комбинация от тези две тенденции. Това, че вашите връстници се женят, ви прави хем по-склонни да го направите, хем (правилно или не) ви дава усещането, че ще сте съдени и наблюдавани, ако не го сторите.

Тези фактори също променят начина, по който се държим на работното място след пандемията. Те със сигурност предоставят по-полезен обектив за анализ на силните и слабите страни на хибридната работа спрямо по-бинарните модели „всички в службата“/„всички от дома“. И те определено победиха все по-сухите „изследвания“, в които всеки се позовава на доклад за производителността въз основа на работния ритъм, който предпочита.

Би било много по-полезно да се приеме, че за добро или лошо едно работно място, на което хората идват от време на време или изобщо не идват, ще бъде много различно от това, на което хората идват всеки ден. Ако искате същата офис култура, каквато имаше през 2019 г., тогава вероятно имате нужда колегите ви да прекарват подобно време там, както през нея година.

Говоренето за новия свят на работата по начин, който отчита важността на различните социални знаци, които получаваме един от друг, е по-продуктивно от всякакви конкуриращи се проучвания за производителността. То може да има и други предимства, особено когато става въпрос за лоши вътрешни култури. Следващият път, когато някой трябва да промени токсично работно място, добра първа стъпка може да бъде пращането на всички да работят от дома.

Простото приемане, че макар професионалният ни живот да се промени след пандемията ние си оставаме социални животни, вероятно е добър начин да мислим за бъдещето на работата и какво означават колегите един за друг. По същия начин желанието ви да похарчите със своята половинка доста за споделено офис оборудване вероятно е по-добър начин да разберете дали искате да прекарате живота си заедно от способността ви да скриете годежен пръстен в чаша от шампанско, завършва Буш.