Откриването на спокойните пространства е ключово за благополучието ни

Винаги намирам Ню Йорк през септември за поразителен, пише колумнистката на Financial Times Енума Окоро. Градът е достатъчно натоварен, но в момента изглежда по-натоварен от всякога. Хиляди хора се стичат в града за Седмицата на модата, Седмицата на климата, събитията на ООН и прочутия панаир на изкуството Armory. Ако е възможно да си го представите, улиците в определени квартали се усещат като по-претъпкани, ресторантите са по-пълни, а свободните таксита са много по-трудни за намиране. Като цяло всичко и навсякъде изглежда пет пъти по-шумно.

По своята природа градовете са какофонични места. Но изглежда навсякъде трябва да се борим с повишеното ниво на шум в обществените пространства. Тези дни е рядкост да влезете в кафене или магазин без да бъдете бомбардирани от силна музика като капак на цялото бърборене. Може би защото живея в Ню Йорк и защото случайно съм писателка, която има трудност да работи добре в шумна среда, напоследък много мисля за идеята за тихи пространства. Много малко от нас биха отрекли, че ще имаме полза от намаляването на силата на звука в живота си – но с каква цел?

Френският художник Джеймс Тисо е известен най-вече с фигуративната си работа, изобразяваща висшето общество от 19-ти век. По-късно той се обръща към религиозни и духовни теми, но „Сътворението“, рисувано между 1896 и 1902 г., е най-добре описано като абстрактен пейзаж. В тази работа вълна от облаци и пара обгръща водна повърхност, разделяйки се, за да разкрие малък водовъртеж. Няма следи от човешки или морски живот, но сцената все още изглежда оживена и има красиви петна от златиста светлина.

Запленена съм от тази картина. Сред смесицата от мъгла, вода и слънчева светлина владее аурата на спокойната тишина. Взирането в картината има успокояващ и медитативен ефект, но в безформената празнота няма нищо разпознаваемо подредено или определимо. В митовете за сътворението това състояние често се нарича състояние на хаос, а в обичайния ни живот ние често тълкуваме езика на хаоса негативно, защото предполага липса на контрол. Но не трябва да се разглежда по този начин. Често, когато не сме в състояние да контролираме или предвидим какво се случва, границите на възможното се разширяват. В тихия хаос на тази картина усещаме зараждащия се етап на формирането на нещо. Креативността настъпва.

Когато говорим за нужда от пространство, за да изчистим главата си, ние търсим начини да подредим вътрешния хаос в нея. Аз съм човек, който чете много, който слуша и гледа внимателно света, пише авторката. Това е част от природата ми, но е и част от това, което подхранва работата ми. Често се чувствам изпълнена със свободни мисли, покълващи идеи и наблюдения: изречения и концепции, които ми се струват значими, плуват из главата ми, без непременно да са свързани с нещо. Това е хаос от хубави неща. И имам нужда от тихи пространства, за да позволя на ума ми да прави връзки и заключения сам. Както подсказва картината, от хаотичната празнота винаги е възможно ново създаване.

Размишлявайки върху предимствата на тихите пространства, прекарах известно време с „Прилив, Етрета“, картина от 1884 г. на американския художник Даниел Риджуей Найт. Тук две жени се излежават върху осеяния с отломки пясък на брега на океана. Под тях няма одеяло, което да предпазва дрехите им. И от начина, по който са облечени, в дълги поли с престилки, вързани около кръста им - чифт плетени кошници наблизо - те изглеждат като работнички, които си почиват. Ако тази картина имаше саундтрак, можеше да чуем как разпененото море се блъска в брега, както и птиците над главите ни. Може би жените от време на време си говорят. Макар че и двете се взират в морето, едната се е позиционирала с главата напред към разлюления океан и го съзерцава, потънала в мисли. Представям си я как слуша, докато океанът говори в тишината.

Бях привлечена от тази картина, защото тя ми напомни, че спокойните пространства не са задължително тихи. Намаляването на звука е различно от липсата на звук. И понякога това, което спокойното пространство прави, е да ни покаже звуците, които искаме повече в живота си, както и тези, които искаме по-малко.

Наскоро прекарах няколко дни уединена във вила в средата на страната, опитвайки се да напредна с писането, пише Окоро. Един ден изнесох обяда си навън, за да поседя на тихо. Отне ми известно време, за да разбера, че въздухът е изпълнен с кънтящото бръмчене на стотици насекоми. Нямаше други звуци, които да ги заглушат. Това беше просветляващо напомняне, че природата винаги говори, дори ако малцина от нас имат достъп до спокойните пространства, в които да я чуят. Това ме накара да се замисля, подобно на картината на Риджуей Найт, за начините, по които мога да бъда по-добър господар на звуците в ежедневието си. Как биха изглеждали една ежедневна инвентаризация на звуците и отбелязването на начините, по които можем да елиминираме определени шумове, така че други да се увеличат в живота ни? Това всъщност може да означава по-радикални промени, отколкото сме планирали.

Картината „След закуска“ на финландската художничка Елин Даниелсън-Гамбоги е в дългия списък с любимите ми творби от 19-ти век. Даниелсън-Гамбоги е била сред една от първите групи финландки, получили формално художествено образование. В тази картина от 1890 г. млада жена се е облегнала на непочистена маса за закуска, небрежно държейки цигара. Тя се взира в пространството, докато невъзмутимо изпуска дим във въздуха. Изглежда, че обмисля нещо или има определена мисъл. Сцената напомня това красиво изречение на писателката Ани Дилард: „Начинът, по който прекарваме дните си, разбира се, е начинът, по който прекарваме живота си.“ Ако искаме спокойни пространства, тогава може би ще трябва да измислим как да ги вградим в рутината и ангажиментите на нашето ежедневие, дори и това да има вид на отделяне на 15 допълнителни минути за почивка на масата за закуска.

Харесвам тази картина, пише авторката, и защото напомня, че независимо дали избягаме в планината, в провинцията или на морето, или си останем у дома, можем наистина да почувстваме ползата от тихото пространство само ако сме се научили как да се чувстваме комфортно със себе си. Ние не винаги сме готови да приемем или да се изправим срещу всичко, което спокойната среда може да подтикне в нас. Много пъти съм имала случай да пътувам до красиво, спокойно място, само за да се окажа по-късно неспокойна през деня или будна през нощта със същите стари страхове и тревоги. Смиряващо е да открием, че водим своя аз, където и да отидем, и че трябва да сме в хармония със себе си, преди да очакваме твърде много от външната ни среда.

Гледането на тази картина ни кара да се замислим къде търсим тихи места в нашия натоварен живот. И също така, може би, да си зададем по-трудния, но също толкова необходим въпрос: ако и когато намерим това тихо пространство, готови ли сме да живеем в него, завършва Окоро.