Дали подигравките към Великобритания не издават собствената несигурност на САЩ?

Напоследък през Атлантическия океан към Великобритания се носят доста подигравки. За някои американци помпозната коронация на крал Чарлз III изглеждаше твърде претенциозна и носталгична за демокрация от 21 век, пише колумнистката на Financial Times Джъмайма Кели.

„Трудно е това да се приеме на сериозно“, написа в Туитър виден американски политолог по време на церемонията, заедно със снимка на новокоронования крал, държащ два златни, украсени със скъпоценни камъни скиптъра. Туитът беше харесан повече от 12 000 пъти.

Няколко дни по-рано британската версия на китайска храна предизвика подигравки, след като американски тиктокъри разбраха за „отвратителните“ видеоклипове с отваряне на храната за вкъщи, които техните британски колеги махмурлии публикуваха. „Току-що разбрах на какво британците викат китайска храна и занемях“, написа един американец в Туитър. (Човек трябва само да хвърли поглед към „мексиканската пица“ на американската верига Taco Bell, за да почувства подобна липса на думи.)

Трябва да кажа, че аз самата не съм голяма фенка на британските китайски ястия за вкъщи, споделя Кели, въпреки че съм съгласна с пишещата за храни Анджела Хи, че те са се превърнали в неразделна част от различен кулинарен пейзаж и са символ на начина, по който различни култури биват асимилирани в Обединеното Кралство. Нито бях имунизирана от намирането на някои елементи от коронацията за смешни - единичната бяла ръкавица на Чарлз в стил Майкъл Джексън, например, и кралските гвардейци, които тръскаха във въздуха своите огромни, закриващи очите шапки от канадска меча кожа, докато тържествено викат „хип хип ура” за новия крал.

Но ме интересува какво е усещането от нарастващата регулярност, с която много американци - особено хора от медиите - се подиграват на Великобритания. Възможно ли е тяхната подигравка да прикрива безпокойството, което може да изпитват, когато поглеждат към държава, която някога е управлявала над една четвърт от повърхността на Земята, но отдавна е загубила статута си на глобална сила?

Проучване на Pew Research, проведено през април, установи, че 71 процента от американците смятат, че САЩ ще бъдат „по-малко важни в света” до 2050 г. - спрямо 60 процента в края на 2018 г. За мнозина лошите времена вече са тук: 58 процента казват, че животът за хора като тях е по-лош, отколкото преди 50 години – скок от 15 процентни пункта спрямо юли 2021 г.

„Американците се тревожат за посоката на собствената си страна – това важи и за двете страни на политическия спектър“, ми казва Патрик Дейвис, заместник-посланик на Великобритания в САЩ между 2013 и 2018 г., пише авторката. За привържениците на Тръмп „демократите и прогресистите унищожават нашата страна и това, което защитаваме.“ А в очите на прогресистите и демократите, казва Дейвис, „привържениците на Тръмп подкопават самата същност на това, което Америка представлява“.

Точно както побойникът на детската площадка се заяжда с другите като начин да се справи със собствената си несигурност, така и Америка се смее на Великобритания, защото е ужасена от перспективата да загуби собственото си глобално господство. Когато бях във Флорида през ноември, споделя Кели, бях поразена от насладата, с която американците реагираха, когато им казвах, че съм от Обединеното кралство. „О, човече, британската политика – каква бъркотия!“, беше отговорът, който получавах в много случаи.

Вярно е, че току-що бяхме назначили третия си министър-председател за по-малко от два месеца, но беше доста забележително, че страна, в която 40% от населението все още вярва, че изборите през 2020 г. са били „откраднати“, смята, че може да се подиграва на нашите политически проблеми. По същия начин, докато беше премиер, Борис Джонсън често беше наричан британския Тръмп от американските медии и коментатори. Не съм почитател на Джонсън, уточнява авторката, но двамата мъже наистина нямат много общо, след като човек се абстрахира от тяхното перчене и шокиращите им руси прически.

Джед Ести, професор по английски в Университета на Пенсилвания и автор на „Бъдещето на упадъка: Англо-американската култура на своя предел“, ми казва, че „американците използват Великобритания почти като метафора, нещо като културна проекция на американското безпокойство”.

„Кризата на американското съзнание в днешно време провижда китайско бъдеще и британско минало, усещайки вид морална паника“, посочва Ести. Той добавя, че това обяснява шегите „за това, че британските политици се лутат и че коронацията е носталгичен спектакъл. Самите американците са загрижени, че се носят, лутат и тънат в собствената си носталгия.“

САЩ все още са огромна икономическа, военна и културна сила на световната сцена - както някога беше Великобритания. Но също така са изправени пред сериозни вътрешни проблеми: не само политически разделения, но и растящи нива на свръхдози, затлъстяване, сърдечно-съдови заболявания и смъртни случаи от огнестрелно оръжие; всички те допринасят за рязко спадналата очаквана продължителност на живота. Може би Америка би могла да се тревожи повече за това настояще, за което все още може да направи нещо, и да се паникьосва по-малко за бъдещето, където вече не е хегемон, което със сигурност не може да избегне.