Може ли Западът да си позволи да изгради своя собствена индустрия за мед

Медта, ключовият метал за енергийния преход, достигна цена от 11 000 долара за тон преди няколко месеца. Goldman Sachs прогнозира, че сега стойността му може да скочи до 12 000 долара, когато електрификацията се ускори – защото няма достатъчно медни мини, пише Oilprice.

И все пак липсата на добивен капацитет е само един от проблемите за прехода. Другият, поне в това, което обикновено се нарича колективен Запад, е капацитетът за преработка на мед. Повечето от тези съоръжение се намират в Китай.

Без азиатската страна преходът ще се препъне и може дори да рухне.

„Няма Китай, няма преход“, изтъква консултантската фирма Wood Mackenzie в нов доклад за глобалното състояние на пазара на мед.

Компанията прогнозира 75% увеличение на световното търсене на метала до 2050 г., което естествено би наложило увеличаване на инвестициите в минното дело. Това също ще изисква тласък на инвестициите в рафиниране извън Китай. И това ще струва приблизително 85 млрд. долара, изчислява Wood Mackenzie.

Едва ли е новина, че Китай доминира в почти всеки аспект на необходимите за индустриите метали, свързани с енергийния преход. И не само там. Страната е най-големият производител на слънчева енергия и вятърни турбини. Това е най-големият пазар и производител на електрически автомобили. Има най-големия в света капацитет за рафиниране на редкоземни метали. Китай е преходът, в известен смисъл. А останалата част от света доскоро беше щастлива да възлага своята тежка промишленост на Китай.

Сега Западът осъзна, че може би е добра идея да бъдеш по-самостоятелен и по-малко зависим от другите, когато става въпрос за индустрии, определени като стратегически значими, особено ако имате определени геополитически различия с тези други държави.

Проблемът е, че Западът закъсня с около две десетилетия за това. Изграждането на индустрия за рафиниране на мед от нулата би отнело време, пари и ресурси, които правителствата в Европа, САЩ, Канада и Австралия просто нямат - особено пари.

„Правителствата и производителите, които се стремят да се диверсифицират спрямо Китай, трябва да прекроят цялата верига на доставки, а не само добива“, пишат анализаторите на Wood Mackenzie. „Ще са необходими стотици милиарди долари в нов капацитет за обработка и производство на мед, за да се замени Китай“, добавят те.

Това може да звучи като жертва, която си струва да се направи, но анализаторите продължават: „Това би създало неефективност, която ще доведе до значително по-скъпи готови продукти и ще увеличи разходите и навременното изпълнение на енергийния преход“.

Тогава западните правителства, действащи по енергийния преход, се сблъскват с двоен проблем и нито една част от него не е лесно разрешима, ако изобщо може да се преодолее.

Първо, те се нуждаят от повече медни мини – за предпочитане на места, които все още не са в китайската сфера на влияние, която се разраства през последните няколко десетилетия чрез инвестиции в инфраструктура. Делът на Китай от световния добив на мед е една пета благодарение на китайските инвестиции отвъд граница.

В същото време западните правителства се нуждаят от повече капацитет за рафиниране на мед, но той трябва да е евтин, за да има икономическа логика. В противен случай преходът ще умре от естествена смърт поради непосилни разходи, които никое население не може да поеме, поне не доброволно или лесно.

Това изграждане на капацитет обаче не може да бъде евтино, защото Германия, например, не е Китай, нито Канада: разходите там са по-високи и би било наистина трудно да се сведат до нивото на китайските през последните 20 години. В края на краищата поради по-високите разходи новият капацитет за рафиниране на мед извън Китай по същество остана непроменен според Wood Mackenzie.

Това започва да се променя, добавя консултантската компания, но промените не се случват на Запад.

Wood Mackenzie съобщи, че три нови завода за преработка на мед трябва да бъдат пуснати в експлоатация тази година, един в Индия и два в Индонезия. В Демократична република Конго се строи друг завод - с китайски пари. В Европа или Северна Америка не се изграждат нови мощности.

Ситуацията е възможно най-ясна, макар и доста неприятна за онези, които предполагаха, че правителствата могат просто да регулират своите страни в контекста на енергийния преход. Без мед няма преход. Всичко в прехода се нуждае от мед, защото всичко в прехода зависи от електричеството, а по-голямата част от електричеството протича по медни жици.

Слънчевите панели се нуждаят от медни кабели, за да се свържат към своите инвертори и оттам към мрежата. Вятърните турбини се нуждаят от медни кабели по същата причина. Електромобилите се нуждаят от мед за своите електрически двигатели. Списъкът продължава и е дълъг. Светът ще има нужда от огромни количества мед, които, макар и теоретично налични, всъщност не са.

Така че изглежда, че западните правителства са на кръстопът. Те могат или да работят с Китай, което може да наложи някои геополитически корекции, или могат да се справят сами, поемайки огромните инвестиции в нов преработвателен капацитет, също толкова огромните инвестиции в нови мини, при условие че има компании, желаещи да споделят натоварването и риска.