Подходът на сътрудничество по климатичните въпроси е отживелица

В подножието на ледника Еки в Гренландия през юни лед, образуван преди хиляди години, пада в затоплящия се океан. На фона на това ярко свидетелство за изменението на климата нито една от конференциите, проведени през юни като подготовка за поредната годишна среща на ООН за климата (COP28 през декември в Дубай), не доведе до истински пробиви, пише за Financial Times Мегън О‘Саливън, директор на харвардския център „Белфър“ за наука и международни отношения.

Но докато необходимостта от действия в областта на климата нараства, залозите на COP, може би контраинтуитивно, изглежда се понижават. Една безрезултатна COP28 би била пропусната възможност, но не и трагедия. Преди 20 или дори 10 години беше разумно да се надяваме, че един подход на сътрудничество може да адресира проблемите с климата. Но това вече не е реалистично очакване - нито най-обещаващият път за напредък.

За едно поколение подходът на сътрудничество, въплътен в COP, имаше смисъл. Тъй като въглеродните емисии не признават граници, най-добрата стратегия беше кооперативната; нито една държава не може да се справи сама с предизвикателството. През по-голямата част от последните 30 години тази логика беше в съответствие с доминиращата международна динамика. Въпреки че имаше разногласия, липсваше съперничество между големите сили.

Днес сме в различен свят. Съвместните движения от миналото бяха заменени от конкуренция между великите сили, която се просмука в целия свят. Напрежението между САЩ и Китай обхваща страни от Югоизточна Азия до Латинска Америка. Ефектите от войната на Русия в Украйна са опустошаващи за хора, живеещи на хиляди километри от Европа. Доминиращата динамика е такава на конкуренция и дори конфликт.

Администрацията на Байдън и други правителства се надяваха, че климатът може да бъде изключение от тази нова игра на власт – остров на сътрудничество между САЩ и Китай в иначе враждебно море. Но въпреки че Вашингтон и Пекин споделят сериозни общи интереси в справянето с климатичните промени, те не са довели до смислено сътрудничество в посока действие и е малко вероятно да го направят, тъй като отношенията им се влошават все повече.

Следователно е не само глупост, но и безотговорност да се очаква, че механизъм за сътрудничество като COP ще бъде основното средство за постигане на действия в областта на климата в епохата на глобална конкуренция.

Без съмнение правителствата, бизнесът и гражданското общество трябва да се възползват максимално от възможностите, които COP и други подобни средища предоставят. Правителствата обаче трябва да мислят по-стратегически за това как могат да впрегнат конкурентната динамика, характеризираща глобалната политика днес, за да постигнат климатичните цели, вместо да се надяват тя да се успокои.

Вече се появяват елементи на конкурентен подход за справяне с климатичните промени. Законът за намаляване на инфлацията в САЩ (IRA) беше стимулиран поравно от желанието да се обърне внимание на климата и от императива за повишаване на американската конкурентоспособност на фона на предизвикателството от Китай. По същия начин съживяването на индустриалната политика по света разкрива не само признаването, че такава политика е необходима (наред с пазарите) за ускоряване на енергийния преход, но и необходимостта от укрепване на местните индустрии и ограничаване на чуждестранните зависимости.

Предизвикателството пред политиците е да очертаят допълнително конкурентен подход за действия в областта на климата.

Добра следваща стъпка е да се обмисли финансирането в областта на климата. Въпреки че все още няма споразумение за това как да бъде адресиран проблемът на COP28, се работи добре за това как да се реформира глобалната финансова система, за да се ускори потокът от капитали към развиващите се страни, попаднали на мушката на енергийния преход.

Може би един по-конкурентен подход ще доведе до нови - или допълващи - резултати. IRA промени начина, по който САЩ подхождат към изменението на климата във вътрешен план, но не отделя ресурси за различна политика в международен. Вашингтон и правителствата на други развити страни имат възможността и императива да поправят това.

Изграждането на дълбоки връзки между техните икономики и тези на развиващия се свят чрез инвестиции, свързани с климата, ще има геополитически предимства в епохата на съревнование между великите сили.

Осъзнаването на това би трябвало да доведе до повече концесионно кредитиране на глобалния юг по причини, свързани с климата - което би трябвало да разшири броя на възможните инвестиции и да стимулира значителен подем при климатичните проекти в развиващия се свят.

Подбуждането на надпревара между САЩ, Китай и други играчи (като държавите от Персийския залив) - и техните частни сектори - за задоволяване на нуждите от климатично финансиране на страни в Африка, Югоизточна Азия, Латинска Америка и другаде е това, което ще ни изстреля към ново ниво на действие в областта на климата - със или без успешна COP в края на годината.