Рискът за околната среда може да се окаже най-голямата заплаха за сигурността на Европа

Европейската комисия наскоро даде старт на стратегия за икономическа сигурност на континента в отговор на заплахи, вариращи от войната на Русия в Украйна до конкуренцията за ключови суровини, пише за Financial Times Хедър Грабе, сътрудник на Institute for Human Sciences и на "Брьогел".

27-те членки на ЕС все още имат различни възгледи за това как да я приведат в действие, като бушуват дебати относно индустриалната политика и търговските ограничения. Но осъзнаването от страна на Европа на цената на липсата на диверсификация и недостатъците на взаимозависимостта е решителен обрат след 30 години на „Wandel durch Handel“ (промяна чрез търговия) и 70 години преследване на икономическата интеграция като нейна основна стратегия за сигурност.

Но най-големите заплахи за икономическата сигурност не са адресирани от политическите лидери. В продължение на много десетилетия, докато просперитетът нарастваше, ние не само пренебрегвахме рисковете от това нашите доставчици да използват зависимостта ни от тях като оръжие, но и цената на този икономически модел откъм унищожаване на природата както вътрешно, така и в страните, където се произвеждат стоки, предназначени за европейските пазари.

Огромната цена от загубата на екосистемни услуги като опрашване, генезис на почвата и детоксикация на водата и въздуха беше изложена от икономиста от Кеймбридж Партха Дасгупта в неговия забележителен доклад от 2021 г. за това как да се включат външните екологични ефекти в икономиката. Въпреки това опитите за разработване на методи за оценяване на природата и количествено определяне на климатичния риск оттогава се развиват много бавно.

ЕС разработи въглероден пазар чрез своята схема за търговия с емисии и огромните бизнес възможности в производството на енергия с ниски въглеродни емисии стимулират инвестициите. Но е трудно да се реализира печалба от подобряване на биоразнообразието в система, която надценява производствения капитал, подценява човешкия и изобщо не оценява природния.

Все още няма пазарни механизми за защита на океаните и горите, които е изгодно да се унищожат, но не и да се запазят като поглъщатели на въглерод и резервати за биоразнообразие. „Трагедията на общите блага“ е, че те не се отчитат в мерките за икономическо представяне.

Работата по справяне с тези дългосрочни, системни рискове бавно достига до дневния ред на политиката на ЕС. На 28 юни Европейската служба за външна дейност и ЕК трябва да изготвят първия си съвместен документ за сигурността на климата, цялостен преглед на всички нови заплахи от влошаването на околната среда и изменението на климата за европейската сигурност.

Междувременно Европейската централна банка проучва как да отчита свързаните с природата рискове, натрупващи се във финансовата система поради въздействието на влошаването на околната среда върху производствените процеси, а оттам и върху кредитоспособността на 4,2 милиона европейски компании, отговарящи за корпоративни заеми за над 4,2 трилиона евро. В еврозоната почти три четвърти от компаниите са силно зависими от поне една екосистемна услуга, което кара ЕЦБ да твърди, че загубата на природа трябва да бъде включена в моделите за финансов риск.

Някои икономисти питат дали ЕЦБ трябва да се тревожи за бъдещи рискове, когато проблеми като инфлацията се нуждаят от незабавно внимание. Но истинският проблем не е, че европейските институции разширяват своите мандати, за да отчитат въздействието върху околната среда, а че мандатите на националните правителства са твърде ограничени - както географски, така и времево. Трудно е за правителствата да предложат плащане за проблемите с климата. Непосредствената цена на зеления преход сега пада върху техните електорати, докато ползите от избягването на по-скъпи проблеми ще облагодетелстват бъдещите граждани.

Влошаването на климата е точно такъв дългосрочен, транснационален проблем, за чието управление са създадени институциите на ЕС. Това е сложен, дългосрочен политически въпрос, който засяга благосъстоянието на всички европейци - и нито едно правителство не може да се справи с него само. Ето защо институциите на европейско ниво трябва изцяло да включат риска за околната среда в своите мандати.

Понастоящем прилагането на политиките за смекчаване на климатичния риск се свежда до национално ниво, което води до игра на обвинения. Политическите лидери изразяват подкрепа за Европейския зелен пакт и се съгласяват с общите цели на ниво ЕС, но щом техните фермери и миньори се оплачат, те обвиняват Брюксел.

За да се обясни защо трябва да адресираме тези огромни заплахи за сигурността, би било полезно, ако политическите лидери посочат цената на бездействието. Гласоподавателите трябва да разберат защо инвестициите в природна сигурност - като декарбонизация, дематериализация и опазване на природата - са по-евтини от почистването след наводнения и горски пожари и опитите за възстановяване на биоразнообразието, след като то се срине. Това изисква график, който се простира отвъд следващите избори, което е трудно в демокрациите. Но всяка европейска институция трябва да поеме отговорност за въздействието върху околната среда и колкото по-скоро, толкова по-добре.