Зеленият преход няма да се случи без финансиране за развиващите се икономики

Миналата седмица обсъдих тежкото финансово положение на най-бедните страни, пише главният икономически коментатор на Financial Times Мартин Уулф. Тази седмица „Срещата на високо равнище за нов глобален финансов пакт“ в Париж предлага възможност за справяне с това предизвикателство. Тя също така предлага шанс за извършване на инвестициите, необходими за преход към икономика с ниски емисии.

Това е централната точка на ново изследване на Авинаш Персауд, който е съветник на министър-председателя на Барбадос Миа Мотли относно влиятелната Бриджтаунска програма за реформа на глобалната финансова архитектура. В „Отблокиране на зелената трансформация в развиващите се страни с частична валутна гаранция“ той анализира как да се осигури достатъчно достъпно финансиране за проекти за възобновяема енергия в полуразвитите и развиващите се страни, въпрос, който също беше разгледан в миналогодишния доклад на експертната група, „Финанси за климатични действия“.

През последните 270 години Европа и Северна Америка са допринесли за повече от 70 процента от запасите от антропогенни парникови газове. Това също така е изчерпало почти целия въглероден бюджет на планетата. Но днес полуразвитите и развиващите се страни генерират около 63 процента от емисиите, дял, който несъмнено ще расте. От това следва, че не само трябва да има огромни съкращения на емисиите, но огромна част от тези съкращения, особено във връзка с тенденцията, трябва да бъдат направени от полуразвитите и развиващите се държави. За да се постигне това, инвестициите в зеления преход в тези страни (с изключение на Китай) трябва да достигнат около 2,4 трилиона долара годишно (6,5 процента от брутния им вътрешен продукт) до 2030 г.

В страните с високи доходи 81 процента от зелените инвестиции се финансират от частния сектор. В полуразвитите и развиващите се страни частният дял е едва 14 процента. Много малко вероятно е, дори и при успешен резултат от срещата тази седмица, официалната външна помощ да запълни празнината. Както отбелязва Персауд, „глобалните разходи за помощи са по-малко от една десета от цената на зелената трансформация“. Нещо повече, „развиващите се страни нямат място в балансите си за необходимия дълг, дори ако желаят да го финансират сами“.

Решението е да се осигури частно финансиране за потенциално печеливши проекти, които представляват около 60 на сто от необходимите инвестиции, а останалите са за неща като климатична адаптация. Вторите няма да донесат пряка финансова възвращаемост и затова трябва да бъдат финансирани с официална помощ. Но, отбелязва Персауд, дори когато проектите са финансируеми, на теория непосилно високите лихвени разходи за частно кредитиране на полуразвитите и развиващи се държави представляват непосилни препятствия. По този начин, за такава соларна ферма средният лихвен разход във водещите полуразвити страни е непосилно високите 10,6 процента годишно, срещу само 4 процента в ЕС.

И все пак, твърди Персауд, причината за този огромен спред не е специфичен за проекта риск. Соларната ферма не е по-рискова в Индия, отколкото в Германия. По-голямата част от рисковата премия представлява пазарна оценка на макроикономическите (по-специално валутните и тези от дефолт) рискове. Той също така твърди, че тези рискове не са просто преувеличени, а преувеличени циклично: в периодите „с риск“ надплащането за застраховка е по-малко, отколкото в тези „без риск“.

Изследването изчислява това, като разглежда разходите за хеджиране на валутния риск. Това се изразява от разликата между цената на закупуване на чуждестранна валута в бъдеще (форуърден курс) и днес (спот курс). След това тази разлика може да се превърне в годишен процент.

Заключението е, че пазарите са твърде отбягващи риска: рисковете не са толкова големи, колкото те се опасяват. Това е особено вярно, когато пазарите проявяват най-голямото си избягване на риска: средно, „надплащането“ за хеджиране е 2,2 процентни пункта, когато цената му е под тригодишната плъзгаща се средна, но 4,7 процентни пункта, когато цената му е над нея.

Накратко, твърди Персауд, имаме безплатен обяд: един стабилизиращ пазара спекулант би могъл да прави пари, като същевременно върши добро, като елиминира премията за прекомерен риск.

Защо може да съществува такъв безплатен обяд? Инвеститорите може просто да се чувстват неудобно на непознати пазари. Те също може да са недоволни от волатилността им. Освен това стабилизиращите спекуланти трябва да заемат големи контриращи позиции за дълги периоди. Финансирането на такива позиции в необходимия мащаб е рисковано: лесно е да останете без пари много преди пазарът да бъде разумно оценен. Поради тези причини пазарите постоянно ще завишават цените на хеджирането.

Както казва Персауд, „частните инвеститори оставят пари на масата. Но още по-значими са далеч по-големите социални ползи от… стимулиране на зеления растеж в развиващите се страни, които са оставени настрана.“ Това е „планетарен пазарен провал“.

Неговото предложение в такъв случай е за съвместна агенция на международните банки за развитие и МВФ, която да предлага гаранции в чуждестранна валута и да обединява валутните рискове. Проектите могат да идват в агенцията от банките за развитие. След това гаранционната агенция може да приоритизира проекти, които имат най-съществено положително въздействие върху климата. За да ограничи рисковете от загуба, агенцията ще изчаква, докато разходите за хеджиране надхвърлят тригодишната средна стойност, т.е. докато рисковете бъдат счетени за големи.

Накратко, този анализ прави четири извода: първо, макроикономическият риск прави климатичните проекти нефинансируеми в развиващите се страни; второ, глобалното климатично предизвикателство не може да бъде посрещнато, ако тези проекти не бъдат финансирани в огромен мащаб; трето, пазарите преувеличават тези рискове, особено в лоши времена; и накрая, очакваните ползи от официална интервенция биха надхвърлили разходите, отчасти защото толкова много е заложено на карта.

Ако не сте убедени от тази логика, какъв е вашият план за финансиране на огромните инвестиции, от които се нуждае светът? В крайна сметка изменението на климата няма да бъде спряно чрез инвестиции, направени само в богатите държави, посочва Уулф.