Китай ще е големият печеливш от отбиването на Европа от руския газ

Ще се завърне ли Европа към руския газ? ЕС се зарече да се откаже веднъж завинаги от „пристрастеността“ си към него, но дали ще го направи? Някои твърдят, че Европа ще бъде принудена да се върне към Русия, защото се нуждае от „евтин“ руски газ, за да възроди икономиката си и да предотврати деиндустриализацията.

Но това е мит, едновременно съблазнителен и опасен. Той се основава на фундаментално погрешно разбиране за това как работи европейският газов пазар. Казано просто, руският газ никога не е бил евтин, пише за Financial Times Майкъл Стопърд, главен газов стратег на S&P Global Commodity Insights.

Продажбите на руски газ за Европа днес са намалели, но не са спрели. Вносът по тръбопроводи в ЕС през 2023 г. е бил с 84% по-малко от годината преди инвазията (2021 г.) – по-голям спад, отколкото мнозина смятаха, че може да се понесе. Европа излиза от втората си зима на газовата криза със запаси на сезонно високи нива. Референтните цени се върнаха към познатите диапазони.

Италия, която все още купуваше руски тръбопроводен газ през 2023 г., обяви, че най-накрая ще се „откаже от този навик“ през 2024 г., когато станат налични повече алжирски тръбопроводен газ и глобален втечнен природен газ (LNG).

Две години след пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна Европейската комисия (ЕК) остава ангажирана с първоначалния си твърд отговор: да се откаже изцяло от руския газ до 2027 г. Това означава премахване на оставащите потоци по тръбопроводи към Централна Европа и спиране на вноса на LNG.

Но не ЕК решава; прави го всяка отделна държава. Извън Европа има много скептицизъм. Постоянният рефрен е: Европа със сигурност ще бъде примамена да се върне към евтиния руски газ. „Европейската индустриална сила Германия зависи от него“, казват някои. „Европа не може да бъде конкурентоспособна без този газ.“ А „временната пауза“ относно разрешаването на нов износ на втечнен природен газ от САЩ, обявена през януари от Вашингтон, само засилва идеята, че Европа не може да изостави отношенията си с Русия – колкото и да са проблемни те – заради потенциално „ненадеждната“ Америка.

Тези възгледи не отчитат преобладаващите силни настроения срещу руския режим в голяма част от Европа. И като се има предвид, че идеята за евтиния руски газ в Европа винаги е била мит, да се основава политиката на това би било сериозна грешка.

Със сигурност Русия разполага с изобилие от евтино добит газ, който теоретично може да бъде доставен на ниски цени в Европа. Но тя никога не е продавала своя газ по себестойност – точно както и петролът от Близкия изток не се продава по костуема цена. Русия продаваше газа си конкурентно.

От 70-те години на миналия век до 2000-те Съветският съюз, а след това и Русия, определяха цените на природния газ, така че да изместят конкурента – петролните горива в индустрията и петрола в битовото отопление. Затова цената беше определяна като процент от тази на петролните продукти. Ако цените им бяха високи, цената на газа се повишаваше и Москва жънеше извънредни печалби. Ако цените на петрола бяха ниски, цените на газа спадаха, за да го запазят в енергийния микс, но продажбите все пак оставаха доста над себестойността. Другият внос в Европа - било то от Алжир, Холандия или Норвегия - беше на същия принцип.

Едва ли можеше да се говори за подарък, но това не беше и лоша сделка за Европа. С цените малко под конкурентното гориво, европейците имаха увереността да инвестират в газова инфраструктура; и природният газ успя да проникне дълбоко, поемайки по-голямата част от жилищното отопление и голяма част от енергоснабдяването на индустрията. Петролът (но не и по-евтините въглища) беше маргинализиран в производството на електроенергия.

В края на 90-те години нещата започнаха да се променят. Европа искаше пазар на газ. Това означаваше преминаване от изкуствената връзка с петрола и вместо това определяне на пазарна цена за газа в хъбовете и борсите. Надеждата беше, че това ще отвърже газа от петрола и ще доведе до по-ниските му цени. Първоначално руснаците бяха твърдо против. Но под натиска на европейските правила за конкуренция, договорите бяха постепенно коригирани, за да включат публични ценови репери. Това не означаваше, че руският газ се продава евтино; продаваше се на подобна основа като останалия.

Китай предлага алтернативен модел. Отговорът на Русия на загубата на традиционните ѝ пазари на запад е стремеж към разширяване продажбите по тръбопроводи на изток. Между Русия и Китай се водят двустранни преговори за гигантски тръбопровод, който ще свърже евтиния руски газов добив от находищата в Западен Сибир с центровете за търсене около Пекин.

Но голямата уловка е цената. Китайците държат на по-ниска такава. И като се има предвид, че Китай има няколко алтернативни възможности, а Русия няма алтернативи от подобен мащаб, Пекин изглежда има силната ръка в преговорите. В резултат на това Русия ще плати цената за загубата на европейския си пазар. Защото когато говорим за евтин руски газ, от него в бъдеще ще спечели Китай, завършва Стопърд.