Как да си поставяме граници, или изисканият начин да кажем „не“

Границата преди означаваше оградата около нашата градина. Междувременно лична граница беше значителното място, което умишлено оставяхме между стола си и този на подпийналия досадник от офиса по време на тиймбилдинг. Сега, както почти всичко останало, границите навлязоха в емоционалната и поведенческата сфера като „практики на грижа за себе си“, които можем да мобилизираме, за да подпомагаме живота и кариерата си, пише Изабел Берик, редакторка „Работа и Кариери“ във Financial Times.

Не казвам това като подигравка. Радвам се, че поставянето, както се казва, на „умишлени“ граници се разви през последните години. Миналия месец дори похарчих 40 паунда за семинар за поставянето на граници, воден от известен американски гуру по йога и дишане. (Ако не сте запознати с техниката за дишането – тя е невероятна. Но това е друга история.)

Дори като журналист извън служба, все още записвах всичко, което гуруто каза. Ето едно безплатно послание: „Създаването на граница е акт на любов.“ Изглежда кухо, но за мен има смисъл. Това означава, че е положително да съобщим нуждите си на другите около нас преди напрежението да ескалира в спорове и неразбиране, независимо дали у дома или на работа.

И все пак, след два часа и със схванати стави от седенето на пода, това, което осъзнах, е, че всяко поставяне на граници е просто изискан начин да си позволиш да кажеш „не“ на неща, които не искаш да правиш. (Моля, не ми пишете мейли - знам, че е очевидно, но да знаете, че съм жадна за курсове и терапии навън.)

Допреди около 10 години много от нас обитаваха професионални работни места, построени от и за бели мъже (авторката е бяла – бел. прев.) Всеки, който не отговаряше на това описание, трябваше да работи изключително усилено, като съгласяването със всичко влизаше в сделката.

Потръпвам, като си помисля, например, колко часа прекарах в един вече несъществуващ вестник, опитвайки се да редактирам финансовите му страници само с помощта на един продуктивен колега. Естествено никога не сме говорили за граници или баланс между работа и личен живот. Нямаше начин да спрем работата да превземе живота ни или дори да формулираме какво се случва (а то беше, че бях току-що омъжена, но почти не виждах съпруга си).

Докато някой не назове и не изрече някакво състояние или тенденция, като личните граници са един пример (също така грижата за себе си, менторството, включването, каналите, дори тихото напускане), това не може да бъде част от съзнателни усилия за постигане на свободен избор над нашите кариери и животи, нито пък можем да продължим да внасяме структурни промени на нашите работни места.

Новите ни представи за личните граници идват благодарение на по-младите поколения, израснали онлайн, които трябваше да напипат собствените си граници или да позволят на свързания с постижения, винаги включен свят да ги завладее. Писателката и подкастър Ема Ганън в книгата си (Dis)connected съветва да се върнем към приятелите, да не се вторачваме в онлайн същността си и да станем поне малко „аналогови“, за да се „облегнем на това, което ни прави хора“.

Поставянето на някои защитни бариери около нашата „аналогов“ същност е важно и е изпълнимо, защото не сме отговорни пред никой друг. Как най-добре да го направите на работа, по конструктивен начин, без да навредите на собствените си перспективи? Хелън Тапър, съосновател и главен изпълнителен директор на компанията за кариерно развитие Amazing If, предлага използването на техника, наречена „Мога да го направя, ако“. Работи по следния начин: „Споделете върху какво работите и кажете „Мога да поема това, ако X се забави“ или „Мога да ви направя тази презентация, ако някой друг може да ме покрие на срещата“. Техниката „Мога да го направя, ако“ принуждава хората да осмислят другите неща, върху които работите, като ги приоритизират.“

Има някои изключения. Има моменти, когато съзнателно поемаме твърде много работа, за да придобием ново умение, да си осигурим повишение или да ни забележат. Ако да стигнете до границите си - и отвъд тях - е ваш собствен избор, тогава вие си запазвате контрола. Но както посочва Тапър, пак ще има цена: „Каквото и да е тя, винаги трябва да се питате: Ако кажа „да“ на това, от какво се отказвам?“

Тия дни все по-често избирам да кажа „не“. Но това е, защото мога. Аз съм на сравнително висша длъжност, а и културата на повечето работни места се подобри значително за белите жени. Бариерите често остават за много други, включително видими малцинства, колеги с умствени различия и хора, идентифициращи се като ЛГБТ+.

Един от нюансираните аспекти на скорошната тенденция за „тихо напускане“ беше, че може да е привилегия да сме в състояние да поставяме ограничения на това, което правим. Много хора, които се чувстват маргинализирани на работното място, все още трябва да прекрачват границите си, за да се впишат или за да бъдат забелязани за повишение.

Ако ние, като мениджъри и лидери, станем по-добри в това да казваме „не“ и да бъдем разумни относно очакванията за работното натоварване, това ще е от полза за всички. И това би оставило повече време за йога или дишане – т.е. за най-добрия ни живот.