Защо му е на Тръмп да купува Гренландия, като може да я наеме?

Избраният за следващ президент на САЩ Доналд Тръмп все още иска да купи Гренландия, оприличавайки я по-рано на голяма имотна сделка. Ако наистина е така, той изглежда е забравил една свързана концепция: защо да притежаваш нещо, ако може по-доходоносно да го вземеш под наем, пише колумнистът на Bloomberg Лиъм Денинг.

Когато САЩ си осигуриха място в Арктика с покупката на Аляска от Русия през 1867 г., обмисляха и оферта за Гренландия, която географски е част от Северна Америка, но политически е част от Дания. САЩ също така предложиха на Дания 100 млн. долара за Гренландия след Втората световна война. Но вместо нея Вашингтон получи отбранителна сделка, фокусирана върху военновъздушната база „Тул“, днешната космическа база „Питуфик“, най-северната база на САЩ и стратегически ключов обект от началото на Студената война.

Гренландия, получила правото да се управлява сама през 2009 г., продължава да бъде от ключов интерес на САЩ. Приблизително толкова голяма, колкото Аляска и Тексас, взети заедно, тя се намира в рамките на морски маршрути като Северозападния морски път и маршрута Гренландия-Исландия-Великобритания, както и точно под арктически въздушни коридори (включително и тези на ракетите).

Също така е и потенциален източник на ресурси. Гренландската ледена покривка, над около четири пети от острова, съдържа 7% от прясната вода в света. Неразработените ѝ петролни и газови залежи се предполага, че са третите по големина в Арктика. От 50 метала, определени като ключови от САЩ, до 37 могат да бъдат открити в умерени или големи количества в Гренландия, според геологическо проучване, публикувано през 2023 г. Това включва депозити на редкоземни метали, ключови за редица индустрии, за енергийния преход и с военно приложение, но в чието производство в момента лидер е Китай (както наскоро Пекин припомни на Вашингтон с налагането на контрол върху износа).

И докато хватката на Китай върху тези метали човърка инстинкта за недвижими имоти на Тръмп, също така демонстрира и неговия абсурд. Вижте Африка, геополитическа арена, където Китай си осигурява мини и депозити на суровини от години, на фона на недоволството на САЩ. Властите в Пекин не са купили никоя държава, поне доколкото знам, посочва Денинг. Вместо това те предлагат пари, експертиза и труд на страни, готови за икономическо развитие в замяна на достъп до специфични суровини и влияние.

Гренландия не е просто някаква подопечна територия с величествени гледки и ниски температури. Тя е екологично чувствителен дом на около 57 хил. души, чието правителство за пореден път каза, че островът не се продава. Купуването на Гренландия няма да е само връчването на един чек, но ще изисква убеждаването на хората на острова да заменят дългогодишните си амбиции за по-голяма автономност от Дания с вярност на чичо Сам.

Изникват обаче някои въпроси. Дали хора, които настояват гласът им да бъде чут, биха се задоволили с нещо, което е по-малко от самоуправление? Как биха гледали на администрация, която отрича заплахите на климатичните промени, към които Гренландия е особено предразположена и които – по ирония на съдбата – са в основата на растящия външен интерес към арктическите ресурси на първо място. Дали САЩ ще подкрепят финансово територия с разполагаем доход на глава от населението по-малък от една трета от тези на Аляска и най-нисък в Арктическия регион извън Русия?

И най-вече, защо САЩ трябва да се занимават с това изобщо да я притежават?

По отношение на сигурността САЩ на практика са „защитникът на Гренландия в случай на военен конфликт“ – както гласи собственият закон за отбраната на територията – благодарение на споразумението от 1951 г. и физическото присъствие и превъзходство на НАТО.

Колкото до достъпа до суровини, всеки миньор знае, че купуването на права за ползване е само началото на разходите. Може и да си платите да забиете американското знаме там, но ще трябва да инвестирате още много пари, работна сила и инфраструктура, за да стигнете до залежите на Гренландия. И макар да са в изобилие, използването им ще е скъпо, опасно и – най-вече – времепоглъщащо начинание. Дългите сурови зими означават, че това, което може да се свърши за година в континенталните щати, може да отнеме три до четири години в Далечния север, което означава, че много ресурси просто ще се окажат прекалено скъпи за добив.

Най-обещаващите находища, тези на редкоземни метали, се намират под южния връх на острова, който е под Полярния кръг, което означава по-дълъг сезон за работа. Покупката на целия остров само заради тях би било като покупка на цяла сграда само за да можете от време на време да ползвате президентския апартамент.

Вместо да потискат инстинктите за автономност на Гренландия, САЩ могат да ги засилят, като ѝ дадат каквото иска.

Мечтата на Гренландия за независимост е изправена пред суровата реалност: ограничено население и инфраструктура в пустошта, както и липсата на капитал и опит в минното дело. Добавете към това и арктическия регион, който става все по-опасен.

Стратегическите интереси на САЩ, колкото и грубо да се опитва да ги преследва Тръмп, отразяват основателните притеснения за набези от страна на Китай и Русия. Двете страни се опитват да се възползват от пропуските в суверенитета в Полярния регион, където споделено се управляват места като Гренландия, Свалбард, Фарьорските острови, за да се установи присъствие или да се отслаби сигурността.

Дори и Канада се затруднява да защити голямата си, в по-голяма степен празна и суверенна арктическа територия, партнирайки си по необходимост със САЩ. Автономността на Гренландия зависи от добрите отношения с влиятелния си съсед и това изключва замесването с неговите двама големи противника. Съобщението на Дания за увеличаване на разходите за отбрана в региона на фона на коментарите на Тръмп едва ли са съвпадение, каквото и да казва Копенхаген.

Освен да защитават Гренландия, САЩ могат и да подсилят аспирациите на региона, помагайки за развитието на добивния сектор, предлагайки част от приходите в подкрепа на по-голяма икономическа автономия. Това включва директно финансиране и дългосрочни договори за развитието на минното дело, както и предоставянето на компании и работна сила с опит в развиването на арктически проекти – нещо, с което Китай не може да се похвали. В замяна САЩ се снабдяват дългосрочно със суровини, които да се обработват в местни рафинерии, изключвайки противниците си.

Всичко това може да бъде направено при по-ниски разходи и по-малък риск чрез целево сътрудничество, а не с призиви за преначертаване на граници. Последното е вероятно само да подразни населението на Гренландия, което – ако не друго – звучи непродуктивно. Трудно се работи върху земя, когато хората, които я населяват, не са съгласни. Собствеността на Аляска не означава край на протестите, съдебните спорове и преговорите за използването и съхранението на ресурсите там.

Смесването на нуждите и способностите в отбраната и инвестициите между Гренландия и САЩ обещават сключването на едно относително праволинейно и взаимноизгодно споразумение. Какво се случи с изкуството на договарянето на сделка?