Ерата на Асад приключи, но борбата за демокрация в Сирия едва започва

„Повечето европейски правителства нямат търпение да се отърват от своите сирийски мигранти“, казва Лина Чауаф, която е видна телевизионна личност в Дамаск, избягала от страната през 2011 г., след като застава публично на страната на народния бунт срещу вече сваления лидер Башар Асад.

Европейците наистина изглеждат твърде нетърпеливи да видят гърба на сирийците, търсещи убежище. Австрия едва дочака да се разсеят спирачните следи от самолета, откарал Асад в Москва, и обяви, че подготвя планове за депортиране на 100 хил. сирийци. Междувременно канцлерът Карл Нехамер насърчава тяхното напускане, като предлага по 1000 евро на всеки, който реши доброволно да си тръгне от страната му, пише редакторът на Politico Джейми Детмър.

Други правителства на ЕС са по-предпазливи главно от съображения за благоприличие, но няколко бързо спряха разглеждането на сирийските молби за убежище. „Трябва да изчакаме още няколко дни, за да видим накъде върви Сирия“, казва Нанси Фейзер, министър на вътрешните работи на Германия, която е сред онези, които залагат на по-обмислен тон.

Подобно на повечето сирийци, Чауаф, който понастоящем е сътрудник в Харвардския университет, се колебае между надеждата и безпокойството относно перспективите пред Сирия. От 2013 г. тя ръководи независимата, продемократична сирийска радиостанция Rozana, която се фокусира върху репортажи за правата на човека и излъчва от студия в Париж и Газиантеп, Турция. Групата има около 25 кореспондента, базирани извън Сирия, и две дузини смели репортери в страната, които устояват на бомби и джихадисти.

Чауаф почти не е спала след свалянето на Асад и планира скоро да посети Дамаск и да премести по-голямата част от персонала на радиото в Сирия. Тя обаче не си прави илюзии за това, което може да се случи с нейната измъчена от война страна и се опасява, че Европа прибързано се подготвя да се отърве от сирийските мигранти.

Всъщност, ако нещата се объркат, континентът дори може да стане свидетел на нов бежански поток.

Има и ключови въпроси за Сирия, които още нямат отговор. Ще стане ли Сирия по-нормална страна и ще преодолее ли насилието и потисничеството на режима на Асад, или ще има пауза, която ще прерасне в ислямистки репресии, наложени от основната бунтовническа група „Хаят Тахрир аш-Шам“ (HTS), която беше свързана с „Ал Каида“?

Ще бъдат ли екстремистите приобщаващи и ще приемат ли светска, демократична държава? Могат ли новите управници на Сирия – които и да са те, да преодолеят религиозните и етнически разломи, влошени от 13-годишната гражданска война, която разделя страната между сунитското мнозинство, алауити, друзи, кюрди и християни?

Ако миналото е нещо, което трябва да се вземе предвид, поличбите не са добри, пише Детмър. Ако погледнем крайния резултат от Арабската пролет, която доведе до свалянето на диктатори на фона на големи надежди, деспотите бяха заменени от деспоти. В Либия - много по-сплотено общество от Сирия, имаше само кратък период на преходен мир, преди куршумите отново да завалят.

Засега голяма част от фокуса в Сирия е върху радостта от бягството на Асад. При отварянето на затворите на режима десетки хиляди политически затворници се събраха отново със семействата си, които отдавна бяха загубили надежда, че ще видят близките си отново.

Сирия е една от страните, които никога не са се радвали на стабилна демокрация, откакто си осигури независимост през 1946 г. Всичко, което съвременна Сирия познава, са преврати, военни бунтове и въстания, а от 1963 г. – автокрация. Това не е сериозен опит, поне не и такъв, който вдъхва доверие.

Забележително е, че държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен дори не посмя да произнесе думата „демокрация“ при посещението си в съседна Йордания, за да обсъди прехода в Сирия. Той спомена, че е важно да се гарантира, че „сирийският народ има възможността да избере своя път напред“, но как ще се постигне това без свободни и честни избори – можем само да гадаем.

Блинкен очерта някои принципи, които преходната власт в Сирия трябва да спазва от гледна точка на Вашингтон – да е приобщаваща и светска, да поддържа и защитава правата на всички сирийци, включително малцинствата, да не използва тероризъм и екстремизъм и да не заплашва своите съседи, вкл. със съюзнически групи.

Американският първи дипломат също така избягва да споменава името на главния бунтовнически командир на Сирия, Ахмед аш-Шараа (който изглежда се отказа от бойното си име Абу Мохамед ал-Джаулани) или на HTS, която е определена като терористична организация от САЩ и Великобритания.

Въпреки че HTS обяви, че ще зачита правата на малцинствата, има много причини за безпокойство на сирийците, които не искат да видят страната си под контрола на ислямисти или салафитски джихадисти.

Само преди шест години маскирани въоръжени мъже от HTS нападнаха от засада и убиха известния сирийски активист Раед ал-Фарес и неговия колега Хамуд Джанид. Фарес основа Radio Fresh, първата станция, която излъчва в райони, освободени от Асад. Групата не наказа извършителите. Тревожното е, че цялата идеологическа основа на HTS е силно ислямистка въпреки очевидното ѝ откъсване от „Ал Каида“ през 2016 г.

Прекъсването на връзките между HTS и „Ал Каида“ е по-скоро свързано с решението, че групата трябва да се съсредоточи върху свалянето на Асад, а не върху транснационалния джихад. Идеолози и духовници на HTS разработиха някои основни принципи на управление, които се спазват от правителството на сирийското спасение, създадено в Идлиб. Тези принципи включват пълно отхвърляне на демокрацията и секуларизма и възприемане на ислямското управление.

Под управлението на HTS в Идлиб избори не се проведоха. Министрите се одобряваха от шура, което е нещо като консултативен съвет, и се спазваха законите на Шериата. Преходното правителство на Сирия в момента е пълно с лоялисти на HTS.

В публикация от 2021 г. британско-иракският изследовател Айман Джавад ал-Тамими сравни HTS с талибаните в Афганистан. „Това не означава, че двете движения са напълно еднакви, но HTS отразява талибаните като войнствено ислямистко движение, което иска да бъде взето на сериозно от международните актьори, като им дава предполагаеми гаранции, че неговите територии няма да бъдат използвани като стартова площадка за външни операции и като първа идеална цел е създаването на ислямско правителство“, посочва той.

Въпреки приказките за избори в Сирия, Лина Чауаф е скептична. „Те не вярват в свободата и демокрацията“, казва тя за HTS и свързаните с тях групи, много от които се състоят от чуждестранни бойци, воювали в Афганистан, Централна Азия и Леванта. „Поне Асад си отиде. Поне режимът си отиде. Сега обаче ще трябва да продължим с борбата за свобода, за демокрация“, посочва тя.

Чауаф остава ангажирана с идеята Сирия да може да премине към отворено и демократично общество, но западните сили изглеждат все по-малко заинтересовани от това. Те просто искат Сирия да бъде стабилна, сирийските мигранти да се върнат у дома и да няма повече мигрантски потоци. Прагматизмът вероятно ще надделее над принципите и западните правителства вероятно ще подкрепят HTS.