Помирителната дипломация на Байдън в Близкия изток предизвика обратен ефект

Докато напрежението ескалира и бомбите падат в Близкия изток, емисарите на президента на САЩ Джо Байдън продължават да призовават всички страни да се успокоят и да ограничат насилието. Никой не ги слуша и това води до основния парадокс на проблемното президентство, което се насочва към безславен край. Байдън може да обича дипломацията, но тази любов остава несподелена, пише Wall Street Journal.

Никоя администрация в американската история не е била толкова ангажирана с дипломацията в Близкия изток, колкото тази. И все пак имали ли са по-малко успехи дипломатите на дадена администрация от сегашната?

Байдън се опита и не успя да върне Иран в рамките на ядреното споразумение със САЩ. Той се опита и не успя да започне нов израелско-палестински диалог. Той се опита и не успя да спре гражданската война в Судан. Той се опита и не успя да накара Саудитска Арабия да установи официални дипломатически отношения с Израел. Той се опита да уреди войната в Йемен чрез дипломация и когато това се провали и хутите започнаха да атакуват корабите в Червено море, Байдън потърси дипломатическо решение и на този проблем. Но и тук той се провали.

В продължение на почти година екипът на Байдън дава всичко от себе си на дипломатическата сцена за прекратяване на огъня между Израел и „Хамас“. Многократно представители на администрацията приветстваха напредъка към споразумение, което ще спре боевете и ще върне израелските заложници у дома. Но официални лица признават насаме, че шансовете за споразумение за прекратяване на огъня през оставащите месеци на управление на Байдън са малки.

През последните няколко седмици Вашингтон трескаво се опитва да предотврати драстичната ескалация на конфликта между Израел и „Хизбула“. Подобно на Иран, Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства (ОАЕ), „Хамас“ и хутите, нито Израел, нито „Хизбула“ смятат, че Вашингтон предоставя разумни политически съвети.

Администрацията на Байдън иска нещо, което не може да има в Близкия изток: продължаващо силно влияние с намалено присъствие. Нейната дипломация е насочена към запазване на регионален ред, който зависи от вида на американската мощна проекция, която президентът отчаяно иска да избегне.

Упадък в доверието

Множащите се конфликти в Близкия изток, които  Байдън не харесва, са естествена и неизбежна последица от собствената му политика. Докато Америка се оттегля или се опитва да се оттегли от региона, нейното влияние върху съответните страни намалява. Колкото по-малко надеждна изглежда Америка, толкова по-малка е стойността на обещанията за американска подкрепа. Колкото по-очевидно Америка гледа към изхода, толкова по-малко някой се страхува от американската мощ.

Тъй като страхът на Иран от американската мощ избледнява, Ислямската република става по-агресивна. Тъй като доверието на арабите от Персийския залив в американската мъдрост и ангажираност изчезва, те се колебаят между желанието си да се противопоставят на Иран и необходимостта да омилостивят нарастващата сила на един опасен съсед. Това на свой ред тласка Израел към все по-твърди и драматични отговори, докато се бори да убеди Иран и арабските страни, че може да възпре иранската агресия, дори когато Америка се отдалечава от региона.

Байдън фундаментално не е преценил какво е дипломация и какво може и какво не може да прави. Като човек, който достига политическа възраст по време на войната във Виетнам и е политически и лично белязан от подкрепата си за войната в Ирак, президентът знае, че проекцията на военна мощ, несвързана с постижима политическа цел, често води до скъпоструващи бедствия.

Той не греши в това, но като мнозина в света на политиката на демократите, Байдън отхвърля погрешно прекомерното доверие във военната сила, само за да припише подобни магически сили на дипломацията. Дипломацията в търсене на непостижима политическа цел е също толкова погрешна, колкото и зле замисленият военен авантюризъм, и в крайна сметка може да струва също толкова много.

Примери от историята

През 30-те години на миналия век САЩ смятат, че опитът на Япония да завладее Китай е както неморален, така и лош за американските интереси, но комбинация от наивен пацифизъм и сляп изолационизъм блокира всякаква сериозна реакция. Вместо това Вашингтон се спира на дипломатическа позиция на несъпротива срещу японската агресия, смесена с непризнаване на японските завоевания и претенции. Политиката не успява да помогне на Китай. Това, което постига, е да убеди значима маса от японски лидери, че Америка е непоправимо упадъчна. Те постепенно започват да вярват, че страна, водена толкова неправилно, ще отговори на унищожаването на техния тихоокеански флот с дипломати, а не със самолетоносачи.

Дипломатите на Байдън трябва да се борят срещу почти универсалното глобално схващане, че политиката на администрацията в Близкия изток е също толкова сляпа. Съюзниците, както и противниците, все повече пренебрегват американските желания и предупрежденията на Белия дом.

Това не е добре за американските интереси и няма да донесе мир в региона. Докато събитията излизат извън контрол, дипломатите на Байдън не могат да направят нищо повече от това да извиват ръце и да пожелават по-добри времена. Провалът не е по тяхна вина. Подобно на войници, изпратени на фронта във война, която техните лидери не знаят как да спечелят, американските дипломати са натоварени с невъзможна мисия, която техният лидер никога не е осмислял.