Дали германката Сара Вагенкнехт е крайнодесен или крайноляв политик, се пита на страниците на Politico британският автор и коментатор Джон Кампфнър.
Той повдига въпроса, защото в статия, написана от него в навечерието на изборите на 1 септември в Саксония и Тюрингия, я нарича крайнодясна, но впоследствие получава поредица от коментари от читатели, настояващи, че е крайнолява.
Кампфнър отбелязва, че тогава е отстоявал позицията си, но сега смята, че спорът е до голяма степен неуместен. Сара Вагенкнехт направи политическите етикети безпредметни, посочва той.
Проблемът, пред който в момента е изправена Германия - както и Европа и голяма част от света - надхвърля терминологията. Новата разломна линия е традиционните партии срещу популистките или, в случая на следвоенните политически нрави в Германия конкретно, системните играчи срещу бунтарите.
Още през май Financial Times писа за мащаба на популярността на екстремната политика сред младежта в Европа. Термините „ляво“ и „дясно“ – които произхождат от разположението на местата в Националното събрание, формирано след Френската революция през 1789 г. – означават малко за това поколение, а все повече и за по-възрастните.
Икономическите и социалните разделителни линии, които доскоро доминираха в политическия дебат, вече не важат. Например, много членове на днешната радикална десница – от френския Национален сбор (RN) до германската Алтернатива за Германия (AfD) и Алианса Сара Вагенкнехт (Buendnis Sahra Wagenknecht - BSW) – се застъпват за водеща роля на държавата. Само малцина, най-важните сред тях са републиканците на бившия президент на САЩ Доналд Тръмп, всъщност призовават за дерегулация и намаляване на данъците, докато ReformUK и други партии играят двойствена игра.
Освен това, когато става въпрос за социална политика, доста - от RN до Партията на свободата на Хеерт Вилдерс в Нидерландия - са относително либерални, отчасти за да привлекат онези, които виждат мюсюлманската имиграция като подкопаваща суверенитета на техните страни. Но колкото по-далече на изток се пътува през континента, толкова повече тези партии подкрепят традиционните семейни ценности, както се вижда от полската „Право и справедливост“ или управляващата коалиция в Словакия.
Интересното е, че основният общ знаменател между тези групи изглежда е тяхната пряка или косвена подкрепа за руския президент Владимир Путин. Проруските настроения – които някога бяха запазена територия на крайната левица – сега се споделят от крайната десница, а Кремъл е щастлив да прегърне и финансира и двете.
Това е ключовият момент сега, а Вагенкнехт е най-значимият и сложен нов член на този клуб, който попада в своя собствена категория.
Описана от наскоро забраненото дясно списание Compact като „най-привлекателното национално изкушение от основаването на социализма“, Вагенкнехт се присъединява към източногерманската комунистическа партия точно преди падането на Берлинската стена и става един от лидерите на нейната наследничка, Левицата. Отегчена, тя учтиво отхвърли предложенията на AfD, за да създаде свой политически проект, отразяващ нейния бляскав имидж.
Двете послания на Вагенкнехт – или поне двете, които нейната партия използва, за да постигне зашеметяващ успех в последната си кампания и несъмнено ще приложи на изборите в провинция Бранденбург на 22 септември – са край на подкрепата на Германия за Украйна и контрол върху търсещите убежище, оплитайки ги в общо предизвикателство срещу системните партии.
Разбира се, виждали сме това и преди. Това сближаване на крайноляво и крайнодясно беше едно от ужасяващите проявления в британския референдум за Brexit през 2016 г. И беше нещо, което се създаваше от известно време - много се изписа за бивши членове на Революционната комунистическа партия, които видяха талисман срещу върхушката в лицето на бившия премиер Борис Джонсън.
Левите поддръжници на напускането на ЕС винаги са били любопитна група. Бившият гръцки финансов министър Янис Варуфакис, например, заяви след събитието, че не е подкрепил Brexit, и въпреки това, независимо дали е възнамерявал или не, използва същите аргументи като тези на радикалната левица - и радикалната десница - които искаха вън от Европа. Докато консервативните евроскептици критикуваха Брюксел, че е безотчетна черна кутия с големи разходи, тези от левицата го виждаха като антидемократичен корпоративен заговор. Забелязвате ли разликата?
Двете страни разгърнаха подобен наратив, макар и тръгвайки от различни изходни точки, че ЕС е с изтекъл срок на годност. „Европейският съюз вече е в напреднал стадий на разпадане. Има две възможности за неговото бъдеще: или той още не е преминала точката, от която няма връщане, и все още може да бъде демократизиран, стабилизиран, рационализиран и хуманизиран; или разпадането му е сигурно“, твърди Варуфакис.
Днес тези сили на твърдата левица и твърдата десница са до голяма степен на гребена на вълната отчасти защото революционната им реторика е секси и отчасти защото традиционните партии са загубили връзка с реалността. И в настоящия момент малцина са готовите да защитят реда след 1989 г.
Един, който го прави, е невъзмутимият бивш премиер на Обединеното кралство Тони Блеър. Настоявайки в скорошно интервю за BBC, че „светът няма да се забави“, той заявява, че решението е в подготовката на хората за бърза промяна, вместо да се преструват, че тя наистина може да бъде забавена.
Той също така признава, че мнозина се чувстват ядосани и дезориентирани: „Когато хората чувстват, че светът се променя по начин, върху който те нямат много контрол, тогава те се вкопчват в своята идентичност.“ Но макар че аргументите на Блеър са последователни и логични, те обръщат малко внимание на действителната електорална политика - може би тъй като отдавна не е на власт.
На следващо място, понякога посочван като наследник на Блеър - поне в началото на неговото президентство - е френският президент Еманюел Макрон, който се опита да смекчи строгото си послание относно студените ветрове на икономическата промяна. И въпреки това той все още е идентифициран като човек от Давос (където всяка зима си дава среща световният политически и финансов елит – бел. прев.)
Междувременно, както германският канцлер Олаф Шолц, така и британският министър-председател Киър Стармър биха се въздържали от подобна реторика, виждайки основната надежда за традиционната политика в създаването на трайни подобрения в живота на хората. Но Шолц сега е към края на мандата си, като поражението му на предстоящите общи избори в Германия е почти сигурно, оставяйки вакуум, който AfD и BSW да запълнят. А Стармър едва е започнал мандата си, с цели пет години, в които да тества твърдението, че прагматичното управление може да спре популисткия влак.
В цяла Европа и извън нея радикалната левица и радикалната десница станаха неразличими. И докато политическият център продължава да се затруднява да изтъкне своите аргументи по вълнуващ начин, ще има много такива като Вагенкнехт, завършва Кампфнър.
преди 1 месец До: гъбко Фашизмът е основан от социалиста Мусолини - синът на основателя на италианската социалистическа партия. Няма нищо дясно в него. Десни са измишльотините на джендър-либералите. И националсоциализмът е рожба на немските социалисти /да не биват бъркани с комунисти и социалдемократи/ - НСДАП, националсоциалистическа немска работническа партия. Понеже днешните *** са абсолютно същите, само че доста по-изпедерасени, затова се маскират като леви, десни и с *** тесни. отговор Сигнализирай за неуместен коментар
преди 1 месец До: Tikva007 нормално е да ни завиждат завършили факултета по духовна музика със специалност кавал към аонсу ,... :))) чети и се образовяй, тъъъп руснак! отговор Сигнализирай за неуместен коментар
преди 1 месец Ейй, най-после една благодатна тема за трите ни докторантки (авторките на коментари #1,2 и 3) от факултета по Дървена философия на Лесо-Техническия университет, в която да блеснат с профилни знания по нелеката си нАучна специалност! Хвала на образователната ни система! отговор Сигнализирай за неуместен коментар
преди 1 месец Че те никога не са имали няква кой знае ква разлика. Между хитлеровите фашисти и ленинските комунисти разликата беше ,че едните бяха националисти,пък другите интернационалисти...А да, националсоциалистите все пак признаваха правото на частна собственост, но също под тоталният контрол на държавата. отговор Сигнализирай за неуместен коментар
преди 1 месец Като гледамкак започна статията и кой я е превел, 100% иде дума за няква тотална проссстотия... Припокриват се заяото тия не са нито крайнодесни, ноито крано леви... а "центъра" ако разчита че като "излъчва вълнуващи послания" ще обърне тренда, значи още не са разбрали от къде и защо им дойде това на главата... Така и не рабраха, че докато са на власт никой не ви слуша посланията, а ви гледа работата и резултата от нея... отговор Сигнализирай за неуместен коментар
преди 1 месец Това, че крайнолявото и крайнодясното не се различават по същността си, и постиженията си ако се докопат до власт, не е някаква голяма новина - Жельо Желев "Фашизмът"! отговор Сигнализирай за неуместен коментар