ЕС спешно се нуждае от нови фискални ресурси

Когато европейските лидери избраха да емитират общ дълг на ЕС в безпрецедентен мащаб по време на Covid-19, някои приветстваха това като преломен момент, пишат за Politico Дито Брасо Сьоренсен и Расмус Егмонт Фос от аналитичния център EUROPA.

Ангажиментът беше да се финансират тези заеми, като се дадат на ЕС нови „собствени ресурси“ – брюкселски жаргон за приходи, отиващи директно в хазната на блока. Проблемът е, че до ден днешен това финансиране не е реалност, тъй като европейските лидери избягват да се занимават с това как да финансират този дълг от 2020 г. насам. Времето сега ги притиска да решат проблема и въпреки че тяхното решение несъмнено ще оформи бъдещото финансиране на ЕС, то също така има потенциала да доведе до наистина преломен фискален момент.

Възлизащи на общо около 350 милиарда евро, безвъзмездните средства, предоставени на страните членки чрез фондовете за възстановяване, трябва да бъдат финансирани от 2028 г., като прогнозните годишни разходи са някъде между 22 и 27 милиарда евро. И съгласно споразумение между Европейската комисия, Съвета на ЕС и Европейския парламент от 2020 г., предложението на Комисията за следващия седемгодишен бюджет, който се очаква в края на 2025 г., трябва да уточнява как ще бъдат изплатени тези заеми.

Но до представянето на петгодишната стратегическа програма на блока това лято, лидерите на ЕС мълчаха по въпроса, като дори тогава само отбелязаха, че „ще работим за въвеждането на нови собствени ресурси“. По подобен начин, в своите политически насоки за 2024-2029 г., председателят на Комисията Урсула фон дер Лайен просто отбеляза, че „ще са необходими нови собствени ресурси, за да се осигури достатъчно и устойчиво финансиране за нашите общи приоритети“.

Но откъде ще дойдат те?

Комисията два пъти идентифицира потенциални източници на приходи: схемата на ЕС за търговия с вредни емисии (ETS), предстоящият Механизъм за въглеродните граници (CBAM) и преразпределените печалби на големи фирми съгласно споразумението на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР). Общо тези три потока се очаква да генерират до 36 милиарда евро годишно след 2028 г. По-ранните предложения включваха още данък върху финансовите трансакции, а други нови данъци също биха могли да бъдат приложени.

Основното безпокойство тук е дали тези потоци от приходи ще останат под национален контрол или ще се прехвърлят към ЕС и дали Парламентът и Комисията ще могат да определят как да се изразходват парите извън изплащането на заема.

Докато Съветът е в застой в по въпроса, Парламентът подкрепя увеличаването на собствените ресурси на ЕС от десетилетия – ход, който би наклонил институционалния баланс в негова полза, за сметка на страните-членки. Но с възхода на евроскептичните партии из целия континент, на националните лидери може да им е трудно да отстъпят още приходи на ЕС, дори ако вече има такива споразумения.

Но дебатът относно новите ресурси не е необходим само за изплащането на заемите по Плана за възстановяване, но също така е от решаващо значение за справяне с по-широките финансови нужди на ЕС, включително предложените зелен и цифров преходи и укрепването на европейската отбранителна индустрия.

Лидерите в целия блок започнаха да признават необходимостта от по-силно европейско финансиране. Призивът на френския президент Еманюел Макрон за удвояване бюджета на ЕС едва ли беше изненада, но промяната в тона от лидерите на така наречените пестеливи страни, като Дания, може да означава, че вълната започва да се обръща.

Заемите за възстановяване бяха предвидени като еднократна мярка, но ангажиментът на Европейския съвет да проучи „всички възможности за мобилизиране на финансиране“ за отбранителната индустрия на ЕС сега подхрани призивите за повече. И все пак вариантите за финансиране, проучени от Комисията - първоначално се очакваше да бъдат обсъдени на срещата на високо равнище през юни 2024 г. - никога не бяха оповестени. А текущата политическа нестабилност във Франция, както и разногласията в отслабеното германско правителство, заплашват допълнително да осуетят дебата за собствените ресурси на ЕС.

Въпреки тези политически пречки, за да се увеличат европейските разходи в отговор на предизвикателствата на следващото десетилетие, приходите трябва да ги последват, увеличавайки необходимостта от собствени ресурси. Следователно дебатът сега трябва да се съсредоточи върху това кои ресурси да се преследват, както и върху ръководните принципи за бъдещи потоци от приходи и институционалните реформи, необходими за тяхното реализиране.

Споразумението за еднократно издаване на общ дълг на ЕС едва ли е преломен фискален момент, но значителното увеличаване на собствените ресурси на блока може да ни доближи до такъв, завършват авторите.