Териториалните отстъпки пред Москва не носят мир

На 31 август естонците и латвийците празнуваха 30 години от оттеглянето на руските войски от техните територии, което сложи край на половинвековна окупация. Продължаващата война в Украйна е ежедневно напомняне за съседите на Русия, че тяхната свобода не трябва да се приема за даденост. Историята показва, че руснаците се изтеглят от окупирани територии само по две причини: или когато са прогонени със сила, или собственият им анализ на разходите и ползите ги принуждава да напуснат. Във втория случай единствените големи териториални оттегляния в руската история се случиха, когато падането на режима коренно промени анализа разходи-ползи. Ако Вашингтон не успее да съзре този отдавна установен модел и продължи да ограничава силно отбраната на Киев с надеждата за някаква бъдеща промяна на отношенията с Москва, следващата вълна от руска агресия е почти сигурна, пише за Foreign Policy Кристи Райк, зам.-директор на Международния център за отбрана и сигурност в Талин.

Руската империя – независимо дали царският или съветският вариант – се срина два пъти през 20-ти век: през 1917 г., когато комунистически преврат детронира царя, и през 1991 г., когато друг, неуспешен преврат прогласи смъртта на Съветския съюз. И двете събития създадоха възможност за множество по-малки нации да се освободят. Москва се оттегли от много от своите неруски територии не защото вече не искаше да има империя, а защото вече нямаше средства да държи тези територии под свой контрол.

В момента Русия е окупирала над 100 хил. квадратни километра - горе-долу колкото Южна Корея - или приблизително 18 процента от територията на Украйна. Украинците се стремят да си върнат всичко и виждат пълното възстановяване на териториалната си цялост като основен компонент на справедливия мир. Но надеждите им да си върнат голяма част от окупираните територии бяха попарени не на последно място поради строгите ограничения, наложени, главно от Съединените щати, върху използването на западни оръжия от украинците. Изненадващото нахлуване на Украйна в района на Курск в Русия и бързото превземане на към 1300 квадратни километра руска земя промениха перспективата: сега размяната на територии може да стане елемент от евентуални преговори. Изчисленията на руския лидер Владимир Путин все още са в полза на продължаването на войната, но украинците намират нови начини да увеличат цената за Москва и да обърнат наратива, че Русия върви към неизбежна победа.

Историческият опит на съседите на Русия дава някои насоки за шансовете на Украйна да си върне окупираните територии или да постигне мир чрез териториални отстъпки.

Последният съветски лидер, Михаил Горбачов, реши да пусне съветските сателитни държави в Централна и Югоизточна Европа и позволи безпрецедентна степен на откритост в рамките на Съветския съюз. Но дори великият реформатор Горбачов не желаеше да се откаже от нито една от съветските републики, включително трите балтийски държави. Лидерът на естонското национално движение по онова време Марю Лауристин си спомня личен разговор с Горбачов, в който тя обяснява стремежите на Естония за независимост и получава пряк отговор. Той не можеше да изтърве това, което руският народ беше завоювал, си спомня тя думите му.

Балтийските държави се възползваха от хаоса и последиците от пуча в СССР през 1991 г., за да възстановят своята независимост, но това беше последвано от напрегната тригодишна борба за извоюване изтеглянето на руските войски. Дипломатическите усилия вървяха успоредно с напускането на силите на Москва от бившите сателитни държави, включително повече от 330 хил. войници от Източна Германия до 1994 г. Както знаем, изтеглянето на Русия от Германия беше най-унизителното преживяване за младия Путин, който беше травмиран от мирното въстание на източногерманците срещу техния комунистически режим, докато той служеше там като агент на КГБ.

Естония беше последната европейска държава, която си гарантира напускането на руските войски чрез споразумение от юли 1994 г. между президентите на двете страни по това време, Борис Елцин и Ленарт Мери. И двамата лидери поеха значителни рискове, като се съгласиха на сделка, която беше непопулярна в техните страни. Мнозина в руската опозиция, дипломатическата институция и службите за сигурност бяха силно критични към решението на Елцин. От естонска страна сделката включваше болезнени отстъпки, по-специално позволявайки на пенсионирани съветски военни и техните семейства, общо над 10 хил. души, да останат в Естония и да се ползват от социални помощи. Подобни непопулярни условия прие и Латвия. Въпреки че напускането на окупационните войски беше сбъдната мечта за естонците, Мери се сблъска с критики у дома заради отстъпките. Необходими бяха големи дипломатически умения и политическа смелост, за да се постигне последният етап на деокупация, който проправи пътя за присъединяването на Естония към НАТО и Европейския съюз, пише Кристи Райк.

Мотивът за Елцин най-вероятно е бил желанието му да поддържа добри отношения със Запада - особено икономическата и финансова подкрепа, от която Русия зависеше по това време - докато Съединените щати и Германия оказваха приятелски натиск върху него да изтегли силите си от балтийските държави. Всеки подобен мотив е напълно без значение за сегашното руско ръководство; няма шанс западните страни да убедят режима на Путин по своя воля да напусне Украйна с надеждата за подобряване на отношенията или за икономически ползи като облекчаване на санкциите.

За някои от съседите на Русия отказът от територия беше цената, която трябваше да се плати за независимостта. Но териториалните отстъпки без готовността за противопоставяне на по-нататъшни руски искания не са рецепта за стабилност. През 1939 г. тогавашната независима Естония се поддаде на съветските искания за създаване на военни бази на нейна територия с напразната надежда да избегне войната. Отстъпките не помогнаха и балтийските страни скоро бяха окупирани и анексирани. Финландия отхвърли подобни искания за разполагане на съветски войски и беше нападната от Червената армия. Но в крайна сметка Финландия запази своята независимост, след като яростно се бори за нея на бойното поле. Балтийците научиха горчив урок. Днес те са готови да отвърнат на удара от първия момент на агресия.

Финландия загуби една десета от територията си в резултат на двете си войни със Съветския съюз, но би било погрешно това да се представя като пример за размяна на земя срещу мир. Съветският съюз не спря да се бие, защото беше доволен от придобивките; спря, защото не успя да победи финландците и да завладее повече земя. Червената армия бе твърде изтощена, за да продължи, не на последно място защото се биеше и на други фронтове във Втората световна война.

Като част от споразумението за примирие, сложило край на Съветско-финландската война през септември 1944 г., Финландия отдава под наем на Съветския съюз стратегически ценния полуостров Поркала, разположен само на 20 мили от Хелзинки. Въпреки че наемът е за 50 години, Съветите връщат Поркала през 1956 г., което изглежда като рядък пример за доброволно руско оттегляне. Решението беше част от разведряването при съветския лидер Никита Хрушчов, който наследи Йосиф Сталин през 1953 г. Случаят показва, че нов лидер, който е критичен към своя предшественик, понякога може да бъде благоприятен за нови отношения.

През следващите години обаче Кремъл продължи опитите си да постави Финландия под по-строг съветски контрол, като успешно се месеше във вътрешната ѝ политика и я принуди да съобрази голяма част от външната си политика с руската, но не успя да тласне страната по-близо до военно сътрудничество. Финландия постигна съветско признание на своя неутрален статут едва след Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа, проведена в Хелзинки през 1975 г.

Друг руски съсед, Япония, също научи, че Москва не се отказва от територии под свой контрол като жест на добра воля. При бившия премиер Шиндзо Абе Япония положи значителни усилия през първите две десетилетия на новото хилязолетие, за да изгради приятелски и взаимноизгодни отношения с режима на Путин. Абе имаше за цел най-накрая да уреди териториалния спор на двете страни за четирите най-южни Курилски острова, анексирани от Съветския съюз в края на Втората световна война. С надеждата да си върне два от островите Япония положи големи усилия, за да ухажва Путин и да избягва всякаква критика към Русия, включително след незаконното анексиране на Крим и началото на войната в Източна Украйна. През март 2022 г. Русия обяви, че не възнамерява да продължи преговорите и на практика изключи да се откаже от която и да е от своите територии, като заместник-председателят на Съвета за сигурност на Русия Дмитрий Медведев заяви, че „преговорите за Курилите винаги са имали ритуален характер“.

Досега Западът е изненадан от способността на Русия да поеме тежката цена за инвазията си в Украйна. Руският режим успява да разчита на привидно безкрайни вълни от пушечно месо и рязко пренасочване на икономиката си към военновременен режим по начини, които биха били твърде скъпи за всеки демократичен лидер. Това, което може да бъде фатално за един руски лидер обаче, е всяко публично възприятие за слабост и неуспехът му да защити величието на Русия. 

Западните лидери са говорили много за необходимостта от повишаване цената на руската агресия. Но те не успяха да приложат ефективно икономическите санкции и все още не позволяват на Украйна да използва западни оръжия с голям обсег, за да атакува военни цели на руска територия. Но като доведе войната до Русия, Украйна доказа, че има начини да бъде по-смела и по-иновативна, за да накара руснаците да платят болезнена цена за желаното от тях величие – величие, което се гради върху нахлуване и окупиране на други нации.

Русия няма да се оттегли от Украйна освен ако не бъде принудена да си тръгне или да плати непоносима цена за оставането си. Няма абсолютно нищо в историята на Русия или в скорошното ѝ поведение, което да подсказва, че може да се очаква Москва да преговаря добросъвестно, за да постигне компромис. Някои териториални отстъпки от Украйна в крайна сметка може да се окажат цената, която си струва да се плати за мира и свободата – но това остава спорно, докато Русия първо не стигне до точката, в която да разбере, че по-нататъшната агресия не може да ѝ донесе печалби.

Пълното възстановяване на териториалната цялост на Украйна вероятно ще изисква нов колапс на Руската империя. Това може да отнеме години, но историческата траектория на Русия сочи, че то ще се случи в някакъв момент, тъй като страната показа, че е неспособна да коригира курса чрез еволюция, а по-скоро чрез революция. Западното „рестартиране“ на отношенията със сегашния режим няма да бъде възможно без жертване на независимостта на Украйна и основните принципи на европейския ред в областта на сигурността, включително принципите на суверенитета и териториалната цялост.

Дали загубването на Украйна ще бъде окончателната смъртна присъда на Руската империя само, времето ще покаже. И дори тогава съседите на Русия винаги ще трябва да бъдат готови за възраждането на нейния брутален империализъм, завършва Райк.