Правилната индустриална политика е трудна за дозиране

Индустриалната политика се завръща като мощен мотиватор на държавната намеса. Това е вярно в много части на света. Изглежда, че е по-вярно при Си Дзинпин, отколкото беше при Дън Сяопин, особено сега, когато Китай иска да замени инвестициите в имотния сектор като двигател на икономическия растеж. Но най-ярката промяна е в САЩ. Роналд Рейгън обяви, че „Деветте най-ужасяващи думи в английския език са: Аз съм от правителството и съм тук да помогна.“ Днес администрацията на Байдън „помага“ ентусиазирано. Доналд Тръмп също е интервенционист, като разликата е, че неговият начин да помогне е като повиши митата. Тази промяна е важна, като се има предвид историческата роля на индустриалната политика като поддръжник на отворената световна икономика, пише главният икономически коментатор на Financial Times Мартин Уулф.

Доказателствата, че индустриалната политика е станала по-разпространена както като идея, така и като практика, са ясни. Докладът „Завръщането на индустриалната политика в данните“, публикуван от МВФ през януари, показва значително увеличение на споменаванията на индустриалната политика в бизнес пресата през последното десетилетие. Анализ на тема „Новата икономика на индустриалната политика“, публикуван от Националното бюро за икономически изследвания (NBER) на САЩ, с автори Река Юхаж, Нейтън Лейн и Дани Родрик, показва рязко увеличение на интервенциите чрез индустриалната политика в световен мащаб - от 228 през 2017 г. на 1568 през 2022 г. - предимно в страните с високи доходи (вероятно защото имат повече фискално пространство). Това пък дава основание на останалия свят да ги обвинява в лицемерие.

Икономистите признават три основателни аргумента за подобни интервенции. Първият се отнася до „външни ефекти“ или некомпенсирани ползи, предоставени от фирмите. Най-очевидните идват от това, което работниците и другите фирми научават от индустриалната политика. Трябва да се споменат също националната сигурност и други социални външни фактори. Вторият аргумент се отнася до неуспехите в координацията и агломерацията: редица фирми може да са жизнеспособни, ако започнат заедно, но може нито една да не е такава, ако тръгне сама. Последният аргумент се отнася до предлагането на обществени блага, особено специфични откъм местоположението такива, като инфраструктура. Обърнете внимание, че нито един от тези не е аргумент за защита. Защитата е лош начин за постигане на такива по-широки социални цели.

Индустриалната политика работи, ако променя структурата на икономиката в благоприятна посока. За съжаление има добре известни причини, поради които опитът може да се провали. Липсата на информация е една от тях. Подчиняването на специални интереси е друга. По този начин правителствата може да не успеят да изберат победители, а по-скоро губещите да си намерят правителства. Колкото повече пари има на масата, толкова по-вероятно е второто да е вярно.

И все пак индустриалните политики могат да работят. В публикация на Института за международна икономика Питърсън от 2021 г. Гари Хуфбауер и Юджийн Юнг твърдят, че „изключителният пример е DARPA“, американската агенция за финансиране на технологии. Така че успешната иновационна политика е възможна. Регионалните политики на терен също понякога работят.

Но провалът не е единственият риск. Както и успеха. Индустриалните политики рискуват да провокират международно отмъщение. Южна Корея използва защитата на вътрешните си пазари като непряк начин за субсидиране на износа, като по този начин създаде успешни нови индустрии. Но това беше малка страна, под покровителството на САЩ. За по-големите държави трябва да се вземат предвид международните последици. Това е нещо, което Китай научи наскоро със своя стремеж да доминира новите „чисти“ технологии. Това мотивира ответни мерки както от САЩ, така и от ЕС, като допълнително влошава отношенията между икономическите суперсили.

Днес най-впечатляващата нова индустриална политика е тази на администрацията на Байдън. Радикалният икономист Джеймс К. Галбрейт от Тексаския университет в Остин заявява в своя анализ, че „за първи път от десетилетия Съединените щати имат достойно подобие на индустриална политика“. Но тя е измамна: „американската държава е загубила капацитета за концентрирани и решителни усилия в авангарда на технологиите и свързаната с тях наука“. Законът за намаляване на инфлацията (IRA) на Джо Байдън има множество цели - от насърчаване на местната промишленост до намаляване на емисиите. Това е проблематично. Галбрейт би искал Америка да стане по-радикален интервенционист, приличайки повече на Китай. Ако САЩ ще бъдат интервенционистки, те трябва да бъдат по-стратегически такива. Възможно ли е това?

И така, как трябва да оценим тази промяна в политиката на САЩ към индустриалните политики, изразена при десницата на Тръмп чрез желанието за връщане към високите мита от края на 19-ти и началото на 20-ти век?

Отговорът е, че сега има поне три двупартийни позиции: носталгия по промишлеността; враждебност към Китай; и безразличие към международните правила, създадени от самите САЩ. Следователно това е нов свят, в който международният търговски ред може да достигне точка на пречупване доста бързо.

Най-мъдрият начин за провеждане на индустриални политики е да се таргетира възможно най-точно идентифицираният проблем, като същевременно се минимизират вредните странични ефекти върху международното сътрудничество, отвореността на търговията и националното икономическо представяне. Процесът, уви, едва ли ще свърши така, както не стана и през 30-те години на миналия век. Както се е случвало толкова често преди, фундаменталната промяна в идеологията към националистически и интервенционистки подходи е наистина трудно да се сдържи.

Със смъртта на „хиперглобализацията“ приключи една ера на сближаване на средните реални доходи между полуразвитите и развиващите се икономики от една страна и държавите с високи от друга, отбелязват Дев Пател, Джъстин Сандефур и Арвинд Субраманиан във Foreign Affairs. Колко повече ще загубим, ако новата ера на подозрение, протекционизъм и интервенционизъм се развихри по целия свят?

Най-малкото, силните управленци трябва да подхождат към решенията, които вземат, по възможно най-рационалния и внимателен начин. Много е заложено на карта, завършва Уулф.