Сдържаността на Германия спрямо войната в Украйна е неморална

През месеца, откакто Русия започна нова офанзива срещу Харков (вторият по големина град в Украйна) и околностите му, си мислех много за едно предишно нападение срещу града и за една млада жена на име Анна, която го е преживяла, пише европейският икономически коментатор на Financial Times Мартин Сандбу.

Преди 83 години Германия нахлува в Съветския съюз. До есента армиите ѝ достигат Харков. Много от жителите му бягат на изток, далеч от фронта. Анна не го прави. Тя изпуска заминаването на камиона, който евакуира семейството й, и е задържана и изпратена в Германия за принудителен труд. Там тя срещна Даниел, поляк, който вече е прекарал близо две години във фабриката, където са сложени да работят. Те са принудени да работят до пролетта на 1945 г., когато се връщат в Полша пеша, за да започнат отново живота си.

Анна и Даниел са моите баба и дядо, споделя авторът, и мисля за тях, когато разсъждавам върху германския дебат за това как да се помогне на Украйна днес. Това не може да се разбере без дълбоката колективна равносметка, която Германия предприе по отношение на собственото си минало. Боя се обаче, че това не винаги е водило до правилните заключения.

Всички помнят жалкото предложение на Берлин за каски, когато руските танкове бяха напът към Киев. Оттогава Берлин се превърна в един от най-големите донори на военно оборудване. Въпреки това, всеки път, когато на Киев бяха предоставяни по-мощни оръжия, Германия винаги се е нуждаела някой друг да повежда хорото. Днес Германия задържа две особено важни форми на помощ, които биха могли да променят хода на войната. Едната е продължаващото задържане на ракетите Taurus. Другата е отказ да се приеме изземването на повече от 300 милиарда долара блокирани валутни резерви на Москва като авансово плащане за компенсацията, дължима на разрушена Украйна.

Други страни също дълго казваха „не“, преди да кажат „да“ – на танкове, по-мощни ракети и изтребители. Франция също се противопоставя на изземването на държавни активи на Русия. Тя се страхува от отмъщение и страни от идеята за баланс на силите, който да се насочи толкова много срещу Москва, че да подкопае нейната вътрешна стабилност. Това са неблагородни, но споделени западни инстинкти. В Германия обаче прозира нещо друго. Особено преди февруари 2022 г. много германци изразиха чувството, че дължат на Москва изкупление за престъпленията на своите баби и дядовци и жест на благодарност за смазването на нацистката власт от съветската армия и за нейното оттегляне след обединението на Германия.

Тази гледна точка остава видима сред крайната десница и крайната левица, както и сред някои от социалдемократите на канцлера Олаф Шолц. Може да не се споделя от коалиционното правителство, но все пак изглежда охлажда подкрепата на канцлера за всичко, което може да се тълкува като влизане в пряк конфликт с Русия. Шолц изключва изпращането на военен персонал в Украйна, което се предполага, че е необходимо, ако бъдат дадени ракети Taurus.

Но не е задача на германците да определят какво дължат на милионите техни жертви от миналото, а за самите жертви, включително Анна и Даниел. От тяхно име аз претендирам, че имам думата какво и на кого дължи Германия.

Първо, това не е пацифизъм. Да се ​​мисли, че тъй като дадена страна е извършила военни престъпления и престъпления срещу човечеството, тя трябва завинаги да се откаже от силата, е ужасна грешка. Второ, дългът ѝ не е към Москва и никога не е бил. Той е към хората и народите, на които Германия някога е посегнала: евреите от Източна Европа, разбира се, и нееврейските жертви в онези „кървави поля“ (по заглавието на великолепната книга на историка Тимъти Снайдър – бел. прев.) както на нацисткия, така и на сталинисткия терор – до голяма степен украинци и беларуси. И част от това, което Германия им дължи, е защита срещу подновен терор и унищожение - особено в ръцете на Москва.

Баба ми е живяла в Харков, само защото по-рано е трябвало да напусне дома от детството си в Централна Украйна. Политиката на Сталин за насилствено колективизиране на ферми (включително тази на моя прадядо, уточнява авторът) и пренасочване на реколтата към градските работници довежда до Гладомора, който убива милиони украинци в началото на 30-те години. Това е семейната история на почти всички с корени в кървавите поля: терор в ръцете и на Берлин, и на Москва. Погрешно е днешна Германия да мисли, че нейното историческо задължение включва сдържаност спрямо всичко, което може да донесе победа на нейните жертви от не толкова далечното минало срещу Москва, която сега повтаря тези престъпления, завършва Сандбу.