Странният случай на конвергенцията при централното банкиране

След като Европейската централна банка (ЕЦБ) и Канадската централна банка намалиха основните си лихви миналата седмица, вниманието сега е насочено към Федералния резерв на САЩ (заседанието му е на 12 юни - бел. прев.) и неговата позиция за поддържане на лихвите „по-високи за по-дълго време“. Но не бива да изпускаме от поглед по-голямата картина на паричната политика. Колкото повече разглеждаме как подобни лихвени политики се прилагат към много различни икономики, толкова повече трябва да се чудим колко сходни са резултатите, пише за Financial Times Адъм Поузен, президент на Peterson Institute for International Economics.

След шока от Covid, последван от нахлуването на Русия в Украйна, еврозоната, САЩ, както и Канада, Обединеното кралство, Бразилия, Мексико и повечето други значителни монетарни зони (с изключение на Япония) следваха приблизително еднаква посока на инфлация и лихвени проценти. Тези, които твърдяха, че инфлацията е преходна, може да кажат, че това са били глобални шокове и че следователно сходството е било очаквано. Но това е напълно подвеждащо. Да, шоковете бяха глобални, но общата посока, която повечето държави последваха, означава, че няколко други важни икономически фактори изглежда не са имали значение. Това е поразително и важно.

Помислете за следните разлики между еврозоната и Америка. САЩ изнасят храни и енергия, Европа ги внася; САЩ изнасят оръжия и муниции, Европа ги внася; САЩ са на един океан от зоната на войната в Украйна, ЕС приема милиони бежанци и е изправен пред явен риск. Или да вземем пандемията. По време на нея безработицата в САЩ скочи до над 20%, докато в ЕС едва се повиши поради фундаменталните различия в пазарите на труда и политиките за подкрепа. След като първоначално възприеха подобни позиции по време на Covid, САЩ поддържаха голяма фискална експанзия много по-дълго от Европа. И накрая, еврото не се използва толкова широко в търговията, финансите или валутните резерви, колкото долара.

В САЩ склонността на домакинствата да потребяват и да вземат заеми е много по-висока, отколкото в еврозоната. Това се изрази в бързото изчерпване на излишните спестявания в САЩ, натрупани по време на пандемията. Междувременно кредитирането на търговията и недвижимите имоти в Америка е мигрирало от традиционните банки към като цяло нерегулирани непублични кредитори в много по-голяма степен, отколкото в Европа.

Може да очаквате, че различията в корпоративната концентрация и антитръстовата политика между двата региона ще доведат до различия в ценообразуването. И въпреки че организирането на работниците напоследък се засили в САЩ, синдикатите и колективното договаряне все още играят много по-голяма роля при определянето на заплатите в Европа. Но въпреки целия този потенциал за отклоняване на страните от общия път, движенията на лихвените проценти с подобен размер и темп от страна на централните банки от двете страни на Атлантическия океан очевидно имаха същия ефект върху инфлацията с приблизително еднакви забавяния.

И така, наистина ли различията в институциите на трудовия пазар, фискалните политики или дори производителността на труда нямат значение за паричната трансмисия и устойчивостта на инфлацията? Това ни казва голяма част от съвременната монетарна теория. В книгата „Таргетиране на инфлацията“ от 1998 г. Бен Бернанке (бивш председател на Фед - бел. прев.), Томас Лаубах, Фредерик Мишкин и аз, споделя авторът, казахме всъщност, че ако една икономика има независима централна банка с публична цел за ниска инфлация, това ще вкорени дългосрочните инфлационни очаквания. Това, от своя страна, би означавало, че паричната политика може да реагира гъвкаво на шокове в краткосрочен план, докато инфлацията все пак се върне към целта, ако политиката остане последователна.

През последните четири години това се оказа така. И е така въпреки различията в националните икономически структури и начините, по които монетарната политика работи във всяка система. Неотдавнашни анализи в областта на централното банкиране, които прилагат модела, разработен от Бернанке и Оливие Бланшар (бивш главен икономист на МВФ – бел. прев.) за САЩ към техните икономики, дадоха подобни резултати. Макар че разликите между трудовите пазари се оказаха статистически значими, те бяха второстепенни. Прекомерното тълкуване на такива малки разлики в устойчивостта на инфлацията би довело само до контрапродуктивно фино регулиране на паричната политика.

И така, на какво ни научиха последните няколко години? Разбрахме, че хората в демокрациите с високи доходи все още изобщо не харесват инфлацията, така че този монетарен режим изглежда има значителна политическа легитимност. Тук има паралел с аргумента за „края на историята“ (по Фукуяма – бел. прев.) относно победата на либералната демокрация след падането на Берлинската стена през 1989 г., а именно, че наистина няма надеждни алтернативни монетарни режими.

Независимите централни банки и ниските и прозрачни цели за инфлация са убийствена комбинация. Ето защо всички големи икономики (с изключение на Китай) и огромното мнозинство от икономиките с високи и средни доходи са я приели. Когато автократичните лидери в Индия и Турция натиснаха своите централни банки да понижат лихвените проценти въпреки ускоряващата се инфлация, те платиха цената.

Това не означава, че вече няма да има инфлационни шокове и борба за оскъдни ресурси, точно както „краят на историята“ в политическата сфера не изкорени войните и етническите конфликти. Монетарната история не е свършила. Но трябва да обърнем повече внимание на приликите в политиките на централните банки в последно време, отколкото настоящата дискусия прави това, завършва Поузен.