Национализмът заплашва световния ред

Сънувам кошмар. Следващият президент на САЩ заявява, че страната му вече не спазва ангажимента си, съгласно договора за НАТО, да защити страна-членка. Европейците не успяват да компенсират. Заплашени от реваншистката Русия, редица държави променят своята ориентация към Русия и Китай. Европа се разпада. Възможно ли е това? Надявам се не. И все пак зад кошмара стои реалността. Навлизаме в период на възраждащ се национализъм, ксенофобия и авторитаризъм, пише главният икономически коментатор на Financial Times Мартин Уулф.

Както Оскар Уайлд би възкликнал, „Да се избере Доналд Тръмп за президент веднъж може да се счита за лошо стечение на обстоятелствата; да се избере два пъти изглежда като нехайство.“ Завръщането му би показало нещо много обезпокоително за състоянието на суперсилата на Запада.

Робърт Кейгън от института Брукингс отбелязва в подкаст с мен, че шансовете на Тръмп за Белия дом се дължат на мощни антилиберални сили. Последствията от подобни нагласи за демокрацията в САЩ са тревожни. Но това безпокойство не се ограничава само във вътрешен план. „Америка на първо място“ на Тръмп беше лозунг, използван от летеца Чарлз Линдберг в противовес на подкрепата на САЩ за Великобритания във Втората световна война. Съпротивата срещу тази подкрепа приключи едва след като японската атака срещу Пърл Харбър през декември 1941 г. принуди САЩ да влязат във войната.

Линдберг беше изолационист. До степента, в която изобщо може да бъде определен, Тръмп е ненадежден унилатералист. Но в контекста на продължаващата война на Русия срещу Украйна това може да не е решаваща разлика. Щеше ли той да се притече на помощ или щеше да види конфликта като „кавга в далечна страна, между хора, за които не знаем нищо“, според прословутото определение на (британския премиер) Невил Чембърлейн за (нахлуването на Хитлер в – бел. прев.) Чехословакия през 1938 г.

Повече от век европейската сигурност зависи от присъствието на САЩ. След Първата световна война, уви, Сенатът отхвърли Обществото на народите (предшественикът на ООН – бел. прев.) и така САЩ се оттеглиха. Това доведе до възраждането на Германия като доминираща военна сила на континента и така до Втората световна война. За щастие след нея САЩ останаха ангажирани. След разпадането на Съветския съюз през 1991 г. те може би са вярвали, че трябва да се оттеглят отново. Но сега, след непровокираната инвазия на Русия в Украйна, те нямат аргумент. Китай, който също все повече се възприема от САЩ като заплаха, предоставя силна морална и практическа подкрепа на Русия, включително стоки с двойна употреба, използвани в нейната война. Отново, това изисква ангажимент. Какво би направил Тръмп? Това скоро може да е подходящ въпрос.

Колапсът на водения от САЩ ред за сигурност в Европа би имал глобални последици. Едно поражение на Украйна със сигурност ще насърчи Китай спрямо Тайван. Но съмненията относно гаранциите за сигурност в Европа биха имали отражение и върху тяхната надеждност за Япония, Южна Корея, Австралия или Нова Зеландия. В цяла Азия страните ще се опитат да се сближат с Китай.

Уви, ЕС е заплашен също така от вътрешни националисти, ксенофоби и авторитаристи. Очаква се партиите с тези нагласи да разширят значително присъствието си след изборите за Европейски парламент. След време се очаква повече от тях да вземат властта в държавите си: Марин Льо Пен (лидерката на Национален сбор – бел. прев.) дори може да бъде следващият президент на Франция. Когато човек се замисли за трудностите, създадени в ЕС само от путинизма на Виктор Орбан, перспективите са мрачни.

Национализмът се изразява и в оттеглянето от либералната търговия, което набира сила в целия свят. Тръмп изигра водеща роля в легитимирането на протекционизма по време на първия си мандат. Байдън последва примера му. Настоящото подозрение към търговията има много причини: нарастващата конкуренция от страна на Китай в промишлеността; смущенията във веригите за доставки след ковида; стратегическата конкуренция; нарастващата вяра в индустриалната политика; и отхвърлянето на самото понятие за международно сътрудничество, особено в Световната търговска организация (СТО). Администрацията на Байдън разработи сравнително сложен дневен ред около идеите за „намаляване на риска“ в търговията. Но екшънът става все по-брутален. Така, САЩ наложиха 100-процентови мита върху вноса на електрически превозни средства от Китай поради комбинация от мотиви, свързани със сигурността и индустриалната политика. В отговор Тръмп каза, че „същото трябва да се направи с други превозни средства, а и като цяло за много продукти, защото Китай ни яде обяда“. Много е вероятно, ако дойде на власт, той да предприеме агресивни действия срещу вноса не само от Китай, но и от съюзниците на Америка.

Обратът в търговията вече е дълбок. През целия следвоенен период САЩ, повлияни както от спомените за 30-те години на миналия век, така и от следвоенните стратегически цели, насърчаваха мултилатерализма и либералните пазарни икономики. Сега има все по-голямо двупартийно съгласие, че това е сериозна грешка. Макар че администрацията на Байдън иска да остане относително близко до своите съюзници, нейният дневен ред наподобява „Америка на първо място“. Но Тръмп е много по-отявлен националист от Байдън.

Путин е недвусмислен враг на мирния европейски ред. Решението на Китай да го подкрепи за мен беше преломен момент, споделя авторът. Но колкото повече западният свят иска да се защитава в конкуренцията с Китай, толкова повече ще трябва да се държи заедно. Национализмът на Тръмп или на неговите имитатори в Европа би направил такова сътрудничество почти невъзможно.

Дори в нашата ера на стратегическо съревнование сътрудничеството с Китай остава от насъщно значение, особено по отношение на климата. Западът трябва също така да отговори по-щедро на тревогите на развиващите се и полу-развитите икономики. Но преди всичко той трябва да оцелее като общност от либерални демокрации. Това е както морална, така и практическа необходимост. Ако авторитарният национализъм я осуети, Западът ще е загубил битката, предупреждава Уулф.

През 1939 г. англо-американският поет Уистън Хю Одън пише за това, което той определя като „низко десетилетие“. Как ли ще изглежда в ретроспекция нашето през 2029 г.?