Китай изнася безработица към търговските си партньори

Докато Китай и неговите търговски партньори продължават да се карат относно производствения свръхкапацитет и глобалната търговия, голяма част от дискусията изглежда протича на различни страници, пише за Financial Times Майкъл Петис, старши сътрудник във фондацията за международен мир Карнеги.

Излишният китайски капацитет в определени индустриални сектори е една от спорните области. Друг проблем са прекомерните китайски спестявания (на публичния и частния сектор – бел. прев.), водени от потискането на вътрешното търсене. Тези две конфликтни точки са много различни, но анализаторите и управленците и от двете страни изглежда ги бъркат.

В първия случай Пекин таргетира определени индустрии като електрически превозни средства и слънчеви панели, които смята за стратегически важни, и е приложил политики, предназначени да дадат на китайските производители в тези сектори дългосрочно сравнително предимство. Няма нищо особено китайско в тази стратегия. Повечето големи икономики също прилагат политики за подкрепа или защита на някои сектори.

Тъй като тези политики работят за сметка на чуждестранните производители, те често предизвикват голямо недоволство, но голяма част от тази реакция показва егоизъм. Сравнителното предимство, което всъщност определя ползите от търговията, предполага, че някои страни са в състояние да произвеждат определени стоки по-ефективно от други. Целта на търговията в края на краищата е да концентрира производството в тези страни, които имат сравнително предимство.

Но сравнителното предимство се реализира само чрез размяната на стоките, а не чрез тяхното производство. Тук изниква проблемът с прекомерните китайски спестявания. Структурно високият процент на вътрешни спестявания в Китай е резултат от продължила десетилетия стратегия за развитие, при която доходът реално се прехвърля от домакинствата, за да се субсидира предлагането в икономиката – производството на стоки и услуги. В резултат на тези трансфери ръстът на доходите на домакинствата отдавна изостава от растежа на производителността, оставяйки китайските домакинства неспособни да консумират голяма част от това, което произвеждат.

Някои от тези субсидии са явни, но повечето са под формата на скрити трансфери. Те включват направляван кредит, подценена валута, трудови ограничения, слаби мрежи за социална сигурност и свръхинвестиции в транспортна инфраструктура. Тези различни политики автоматично увеличават китайските спестявания. Като ефективно изнася прекомерните спестявания чрез субсидиране на производството на стоки и услуги, Китай е в състояние да експортира произтичащия от това дефицит в търсенето.

Фактът, че Китай доминира в определени промишлени сектори, е напълно съвместим със свободната търговия и сравнителните предимства. Прекомерните спестявания са тези, които създават проблем за глобалната икономика и трябва да се отбележи, че много страни освен Китай също проявяват подобно поведение, включително Германия и Япония. Проблемът е, че тези прекомерни спестявания представляват потискане на вътрешните заплати и следователно на вътрешното търсене, за да се постигне глобална конкурентоспособност.

Това са класически търговски политики за сметка на конкурентите, при които безработицата - следствие от недостатъчното вътрешно търсене - се изнася чрез поддържане на търговски излишъци. Тези излишъци трябва да бъдат поети от търговските партньори, обикновено под формата на по-висока безработица, по-високи фискални дефицити или по-висок дълг на домакинствата.

Ето защо последиците откъм политики от двете конфликтни точки са много различни. Проблемът с прекомерните спестявания може да влоши много проблема с излишния капацитет. Страните с търговски дефицит се стремят да защитят икономиките си от прекомерните спестявания на държавите с дефицит в търсенето. Това може да бъде под формата на ограничения върху търговията или притока на капитал.

Пекин без съмнение ще продължи да защитава и подкрепя индустриите, които смята за стратегически важни, като това важи за САЩ, ЕС и останалия свят. Това неизбежно ще доведе до сблъсъци, нарастващ протекционизъм и широко разпространен свръхкапацитет в някои сектори. В една добре функционираща глобална търговска система държавите произвеждат стоки, в които имат сравнително предимство, като ги разменят за такива, в които нямат. Така глобалната икономика е в по-добро състояние, дори ако отделни сектори страдат.

Когато обаче целта на експорта е да изнесе навън проблема със слабото вътрешно търсене, световната икономика ще е по-зле, както отбелязва Джон Мейнард Кейнс на Бретънуудската конференция (оформила световната финансова архитектура след войната – бел. прев.) Светът трябва да разреши проблема с прекомерните спестявания и небалансираната международна търговия, дори и отделните страни да спорят за свръхкапацитета и сравнителните предимства, завършва Петис.