Крайната десница в Америка не е казала последната си дума

Наскоро Конгресът на САЩ най-накрая деблокира законопроекта за помощ за Украйна в размер на 61 милиарда долара и въздишки на облекчение се чуха в европейските столици, където разтревожените политици от месеци изучаваха мистериозните процедури на Конгреса. Но те все още не трябва да се успокояват. И не само защото тези долари тепърва трябва да бъдат превърнати в оръжия и победа на Украйна на бойното поле, пише за Financial Times Констанце Щелценмюлер, ръководител на Центъра за САЩ и Европа към Brookings Institution.

Това забележително гласуване беше осъществено чрез подпомогнатия от разузнаването катарзис у републиканския председател на Камарата на представителите Майк Джонсън, решителния тласък от по-малко от половината републиканска група и подкрепата от почти цялата демократическа партия в Камарата. Междувременно Доналд Тръмп, сигурният кандидат за президент на републиканците, беше разсеян от правните си проблеми.

Европейците не бива да се заблуждават, че това е връщане към републиканския разум, двупартийното съгласие или трансатлантическата хармония. В ретроспекция това „подреждане на планетите“ почти сигурно ще изглежда като рядка аномалия.

За да бъдем коректни: за разлика от 2016 г., когато те отказаха дори да приемат възможността за изборна победа на тези, което техният предпочитан кандидат (Хилъри Клинтън – бел. прев.) нарече „жалките“, европейците напоследък не просто кършат ръце. Те прекарват много време в измисляне на техники за оцеляване в случай на втора победа на Тръмп.

Техните две големи идеи - споделяне на тежестта и двустранност в международната политика - са напълно разумни. От незапомнени времена европейците баят за поемането на по-голяма част от тежестта на отбраната на техния континент, но страхът е много ефективен двигател на политиката: най-малко 18 от 32-те държави в НАТО сега харчат (или са на път) 2 процента от своя брутен вътрешен продукт (БВП) за отбрана. Почти сигурно ще са необходими и още по-големи разходи.

Редица европейски страни притежават бази, транспортни центрове и пристанища, които са стратегически полезни за техните американски партньори и по този начин осигуряват основа за стабилни двустранни отношения. За склонните към пазарлък в лагера на Тръмп – самият той е известно, че гледа на НАТО като на нещо средно между съюз на държави и изкрънкване на протекции – разходите за отбрана и недвижимите имоти са привлекателна оферта.

Но повечето европейци обръщат много по-малко внимание на идеолозите около републиканския кандидат - консерваторите националисти, за които философията е над силата. Те загубиха гласуването за помощта за Украйна, но ще бъдат презаредени от това поражение в битката си за господство в Републиканската партия.

Много от идеолозите на така наречената нова десница са целенасочено фокусирани върху превръщането на конституционния ред на Америка в нелиберална демокрация по модела на Унгария на премиера Виктор Орбан. Американският историк Чарлз Кинг описва това като „най-радикалното преосмисляне на американския политически консенсус от поколения насам“.

Но трансформационните цели на тези ултраси не се ограничават до вътрешнополитическите теми. Подобно на френския герой от Втората световна война и президент на страната Шарл дьо Гол, който имаше „определена представа за Франция“, те също имат определена представа за Европа. Такава, която повечето европейци едва ли биха приели, камо ли харесали.

Американските ултраконсерватори недолюбват европейските наднационални институции. Те виждат естествени съюзници в надигащата се крайна десница в Европа, която има свой собствен европейски проект: вместо да излезе от наднационалния ЕС, тя се стреми да го промени отвътре.

Европейските крайнодесни партии се надяват да увеличат дела си от 20 на 25 процента на изборите за Европейски парламент през юни. Това може да им даде висши изпълнителни длъжности в Европейската комисия и да увеличи влиянието им върху консервативната политика в собствените им страни. Някои от тях виждат връзки между тяхното рамкиране на културната война и мисленето на крайната левица за класовата война. Крайнодясната „Алтернатива за Германия“ и новият немски крайноляв алианс „Сахра Вагенкнехт“ (Разум и справедливост – бел. прев.) са пример за това.

Конференциите NatCon (на националните консерватори), организирани от Йорам Хазони, работят за сближаване между американската и европейската твърда десница. Един редовен говорител е сенаторът от Охайо Джей Ди Вeнс, изгряваща звезда на новата десница. Той обича да казва, че „културната война е класова“, работи с левите демократи и се противопоставя на подкрепата за Украйна. Той посочва Дьо Гол като вдъхновение, защото е пренаписал следвоенната конституция на Франция.

Европейците, които увеличават своите бюджети за отбрана и обновяват базите си, би било добре да проучат този нов идеологически авангард на американската десница, нейните поколенчески промени, нейните междупартийни съюзи и нейните приятели в Европа. Остава да видим дали тя ще надделее на президентските избори в САЩ през ноември. Но дори да не успее, това ще бъде новата опозиция, завършва Щелценмюлер.