Фашизмът е жив, макар и променен

Свидетели ли сме на завръщането на фашизма? Фашист ли е Доналд Тръмп, ако вземем най-важния съвременен пример? Такава ли е Марин льо Пен? Или пък унгарският премиер Виктор Орбан? Отговорът зависи от това какво разбирате под фашизъм. Но това, което виждаме сега, не е просто авторитаризъм. Това е авторитаризъм с фашистки характеристики, пише главният икономически коментатор на Financial Times Мартин Уулф.

Трябва да започнем с две разграничения. Първото е между нацизма и фашизма. Както покойният Умберто Еко, хуманист и автор на „Името на розата“, отбелязва в есе за „вечния фашизъм“, публикувано в New York Review of Books през 1995 г., „Моята борба“ на Хитлер е манифест на завършена политическа програма. На власт обаче нацизмът беше, подобно на сталинизма, „тоталитарен“: той контролираше всичко. Фашизмът на Мусолини беше различен. По думите на Еко, „Мусолини не е имал никаква философия; той е имал само реторика… Фашизмът беше размит тоталитаризъм, колаж от различни философски и политически идеи, кошер от противоречия.“ Тръмп е по подобен начин „размит“.

Второто разграничение е между тогава и сега. Фашистките режими от 20-те и 30-те години на миналия век произлизат от Първата световна война. Те са били естествено милитаристични както в средствата, така и в целите. Нещо повече, в онази епоха е била необходима централизирана организация, за да се предават заповедите. В наши дни социалните медии ще свършат голяма част от тази работа.

Така че днешният фашизъм е различен от този в миналото. Но това не означава, че идеята е безпочвена. В своето есе Еко описва редица характеристики на „вечния фашизъм“.

Една негова особеност е култът към традицията. Фашистите се прекланят пред миналото. Изводът е, че те отхвърлят модерното. „Просвещението, епохата на разума“, пише Еко, „се разглежда като началото на съвременната поквара. В този смисъл „вечният фашизъм“ може да се определи като ирационализъм.“

Друга характеристика е култът към действието заради самото действие, от което произтича още една особеност: враждебност към аналитичната критика. И от това следва, че „вечният фашизъм“... търси консенсус чрез експлоатиране и изостряне на естествения страх от различията… Така „вечният фашизъм“ е расистки по дефиниция.

Друг аспект е, че „вечният фашизъм“ произтича от индивидуална или социална фрустрация. Ето защо една от най-типичните черти на историческия фашизъм е привличането на фрустрираната средна класа.

„Вечният фашизъм“ сплотява привържениците си, които вербува от редиците на недоволната средна класа, чрез национализма. Тези последователи, добавя Еко, „трябва да се чувстват унизени от показното богатство и сила на враговете си“. За „вечния фашизъм“, освен това, „няма борба за живот, а по-скоро животът се живее заради борбата“.

На следващо място за Еко е фактът, че „вечният фашизъм“ се застъпва за популярен елитаризъм. Той пише: „Всеки гражданин принадлежи към най-добрите хора на света“. Нещо повече, „всеки се възпитава да стане герой“.

Еко добавя, при „вечния фашизъм“ народът се възприема като монолитна единица, изразяваща общата воля. „Тъй като никакво количество човешки същества не може да има обща воля, Лидерът се представя за техен тълкувател.“

Произходът на отличителния мачизъм на „вечния фашизъм“ е, че „той прехвърля волята си за власт към сексуалните въпроси“. Тук се крие както пренебрежение към жените, така и непоносимост и осъждане на нестандартните сексуални навици.

И накрая, „вечният фашизъм изповядва новоговор (по класическата антиутопия "1984" на Оруел – бел. прев.)“ – т.е. лъже систематично. Както отбелязва Хана Аренд в интервю за New York Review of Books през 1978 г., „Ако всички винаги ви лъжат, резултатът не е, че вярвате в лъжите, а по-скоро, че никой вече не вярва на нищо.“ Последователите вярват на лидера, просто защото той носи свещената мантия на лидерството.

Това е вълнуващ списък с характеристики. Ако човек погледне днешния десен популизъм, забелязва точно култовете към миналото и традицията, враждебността към всяка форма на критика, страха от различията и расизма, произхода на социалната фрустрация, национализма и пламенната вяра в заговорите, възгледа, че „народът“ е елит, ролята на лидера да казва на своите последователи кое е истината, волята за власт и мачизма.

През март Тръмп описа имигрантите като „животни“, заплаши с „кървава баня“, ако не се върне в Белия дом през ноември и похвали метежниците от 6 януари 2021 г. като „невероятни патриоти“. Знаем, че той и неговите поддръжници възнамеряват да напълнят администрацията и съдебната система с хора, които са му лично лоялни, и да критикуват правната система, че го държи отговорен: в крайна сметка той е над закона. Не на последно място, той превърна Републиканската партия в своя.

Да, днешните политически движения са различни от тези през 20-те и 30-те години. Тръмп не прославя войната, освен икономическата и търговската такава. Но той хвали Путин, когото нарече „гений“ заради войната му срещу Украйна. Европейските политици с корени във фашисткото минало също не са завършени. Те споделят много характеристики на „вечния фашизъм“, главно традиционализмът, национализмът и расизмът, но са лишени от някои други, особено възхвалата на насилието.

Фашизмът на Германия или Италия от 20-те и 30-те години сега не съществува, освен може би в Русия. Но същото може да се каже и за други традиции. Консерватизмът не е това, което беше преди век, както и либерализмът и социализмът. Идеите и конкретните предложения на политическите традиции се променят с обществото, икономиката и технологиите. Това не е изненада. Но тези традиции все още имат общо ядро от отношения към историята, политиката и обществото. Това важи и за фашизма. Историята не се повтаря, но се римува. Това наблюдаваме сега. Което не трябва да ни успокоява, защото е опасно да се яха фашизмът, завършва Уулф.