Финансовата репресия е рискова държавна политика

Финансовите пазари и фискалните правила притискат правителствата да намалят исторически високите съотношения на публичен дълг към БВП. Фискалните ограничения и инфлацията са политически непопулярни начини за това, а пък растеж на реалния БВП (като алтернатива) е с ниски очаквани темпове. Това, което е известно като финансова репресия (в тесен смисъл отрицателни реални лихви – бел. прев.), изглежда е пътят на най-малкото съпротивление за намаляване на дълга и защита от бдителните трейдъри на облигации, пише за Financial Times Томаш Виладек, главен икономист за Европа на T Rowe Price.

Финансовата репресия е всяка политика с изричната цел да се намали цената на държавния дълг - като например намаляване на реалните лихвени проценти или стимулиране на централните и търговските банки да изкупуват държавни облигации. Има исторически предшественици на финансовите репресии като ефективно решение за намаляване тежестта на публичния дълг.

След натрупването на дълг по време на Втората световна война Федералният резерв на САЩ фиксира лихвените проценти по държавния дълг на ниско ниво до 1951 г. След това Фед поддържа лихвените проценти под нивото на инфлацията в продължение на много години. Като президент на САЩ Ричард Никсън оказва натиск върху председателя на Фед Артър Бърнс да облекчи паричната политика през 1971 г., преди изборите през 1972 г. Скорошен анализ на МВФ изчислява, че финансовата репресия през това време е довела до намаление с над 50 процентни пункта на съотношението дълг/БВП.

Финото потискане на пазарите на облигации може да бъде постигнато от правителствата, които се опират на своите централни банки. Централните банки ще останат важни участници на пазарите на държавни облигации, въпреки че програмите за количествено затягане обръщат годините на изкупуване на активи. И те ще трябва да се намесят във времена на пазарно изкривяване. Английската централна банка (АЦБ) успя да запази временната си подкрепа за пазара на облигации след кризата с местните ДЦК от 2022 г. Но съществува риск тези видове намеса на централната банка да станат по-чести и постоянни.

Опитите да се прехвърлят загубите на централната банка върху търговските банки също могат да бъдат форма на репресия. В момента централните банки имат големи загуби. Това е така, защото доходността от инвестициите им в държавни облигации е много по-ниска от ставката върху банковите резерви, които бяха емитирани за финансиране покупките на тези облигации по време на количественото облекчаване. Води се оживен дебат дали по-голям дял от тези резерви трябва да спре да плаща лихва. Това би прехвърлило разходите върху търговските банки и в крайна сметка върху кредитополучателите и спестителите, което ще обърка процеса по разпределение на капитала.

По-директна форма на репресия спрямо банките и пазарите на облигации може да възникне по линия на регулаторната политика. След финансовата криза изискванията за ликвидност на банките бяха повишение, за да могат те да държат достатъчно ликвидни активи, ако се наложи да продават при нужда. Тези ликвидни активи обикновено са държавен дълг. Финансовата репресия изисква банките да държат значително по-голям размер на държавния дълг, отколкото е необходимо от благоразумие. Всъщност това беше стратегията на Италия през последното десетилетие. В последно време италианските банки се освобождават от държавните ценни книжа. Но техният дял от публичния дълг в общите банкови активи остава приблизително 10 пъти по-висок, отколкото в Германия или Франция. Повече правителства биха могли да възприемат този подход в бъдеще.

Емитирането на дълг директно към инвеститорите на дребно, ако е голямо по мащаб и с конкретната цел да се намали доходността на облигациите, също се равнява на финансова репресия. Малко вероятно е банките да предложат същата висока доходност по своите спестовни сметки поради разходите за посредничество. Следователно директните продажби на дълг на инвеститори на дребно ще изсмучат средства от банките. Вместо да бъдат насочени към частния сектор, тези средства ще финансират държавните заеми.

Икономическите последици от финансовата репресия са значителни. Тези политики изтласкват инвестициите от частния сектор. В краткосрочен план това води до по-нисък растеж и инфлация, тъй като парите, които биха били инвестирани капиталово в частния сектор, вместо това се насочват към публичния дълг. Но в средносрочен план по-ниското натрупване на капитал ще доведе до структурно по-негъвкава страна на предлагането в икономиката. Когато търсенето нарасне, то ще доведе до по-висока инфлация и следователно структурно по-високи лихвени проценти.

Очевидно е по-лесно да се репресират местните инвеститори, отколкото чуждестранните. Това повишава рисковете за държавите, зависими от чужди пари за финансиране на дълга. Ако чуждестранните инвеститори стоят настрана, поради страх от репресии, доходността на държавния дълг ще трябва да се повиши, за да привлече повече местни инвеститори. От политиците зависи да решат дали финансовите репресии са изход от текущите фискални проблеми на развитите пазари. Те обаче трябва да са наясно, че в дългосрочен план подобна политика може да има значителен обратен ефект, като доведе до по-нисък растеж и по-високи лихвени проценти, завършва Виладек.