Има ли бъдеще комунистическият капитализъм на Китай?

Какво е икономическото бъдеще на Китай? Този въпрос повдига много специфични проблеми, по-специално постоянните макроикономически дисбаланси на Китай, заплахата от свиване на населението и влошаване на отношенията с важни части от света, преди всичко с все по-враждебните САЩ. Но под всичко това се крие един по-дълбок въпрос: дали „комунистическият капитализъм“, този привиден оксиморон на Дън Сяопин, неумолимо губи сила при Си Дзинпин? Ще закостенее ли режимът в Китай и ще рухне ли в крайна сметка, както стана със Съветския съюз, се пита главният икономически коментатор на Financial Times Мартин Уулф.

Разгледах някои от тези проблеми в поредица от статии, публикувани миналата година, пише той. Наскоро, малко след завръщането от първото ми едноседмично посещение в Пекин и Шанхай от 2019 г. насам, преразгледах структурните макроикономически предизвикателства пред Китай и изразих опасения относно възможната повторна поява на дестабилизиращи глобални дисбаланси. Сега възнамерявам да се спра на по-голям въпрос: убива ли Си-измът Дън-изма? Редица запознати хора, с които се срещнах, бяха изключително мрачни, особено относно перспективите пред частния сектор. Дали тези проблеми в крайна сметка ще бъдат решени или не, пита авторът.

Много светлина върху този въпрос се хвърля от „Китайският светоглед“, наскоро публикувана книга от Дейвид Даокуи Ли, изтъкнат професор по икономика, учил в Харвард, който преподава в университета Цинхуа. Хората, които се интересуват от Китай, независимо дали са ястреби или гълъби (с по-агресивни или по-смекчени възгледи, бел. ред.), трябва внимателно да прочетат тази ценна книга.

Може би най-стряскащата ѝ констатация е, че „от 980 г. до 1840 г., началото на съвременната история на Китай“, доходът на глава от населението е намалявал. Древен Китай беше в капана на Малтус. Тази картина е дори по-лоша от онази, показана в анализа на покойния Ангъс Мадисън. Дори след 1840 г. тази мрачна реалност не се променя много. Едва след „реформата и отварянето“ на Дън Сяопин това се промени.

Чрез освобождаване на частната инициатива, разчитайки на пазарните сили и отваряйки се към световната икономика, Дън създаде условия за изключителна трансформация. Но чрез потискане на стремежа към демокрация на площад Тянанмън през 1989 г. той също така засили контрола на комунистическата партия. Той изобрети нова политикономия: днешният Китай е резултатът.

Устойчива ли е тя? Книгата на Ли отговаря категорично с „да“ на този въпрос. По същество той твърди, че политическата система на Китай трябва да се разглежда не като съветска, а като модернизирана форма на традиционната китайска имперска държава. Тази държава е патерналистична. Тя е отговорна за хората, но не и пред тях, освен по един фундаментален начин: ако загуби масова подкрепа, ще бъде съборена. Нейната задача е да осигурява стабилност и просперитет. Но в това тя не се опитва да управлява всичко от центъра. Това би било лудост в толкова огромна страна: тя е децентрализирана на местно ниво. Комунистическата партия трябва, твърди Ли, да се разглежда основно като националната партия на Китай.

От тази гледна точка режимът на Си не представлява изоставяне на целите от ерата на Дън, а по-скоро опит за отстраняване на някои от проблемите, създадени от разчитането ѝ на „разюздания“ капитализъм, а именно широко разпространената корупция, растящото неравенство и екологичните щети. Проблемите също включват критики от страна на новите плутократи, по-специално Джак Ма от Alibaba, и от защитените области на политиките и политиката. Китайските власти са толкова загрижени за монопола на социалните мрежи и нестабилността на финансите, колкото и западните. Преди всичко, твърди Ли, икономическото развитие остава основна цел. Просто сега има и други, по-специално засилването на партийния контрол, социалните грижи, културното развитие и опазването на околната среда.

Епохата Дън наистина завеща много предизвикателства. Част от вината за това е на относителната пасивност в ерата на Ху Дзинтао и Уън Дзябао. Но голяма част се дължи на вътрешната тенденция към корупция в пазарна икономика, зависима от административното усмотрение. И все пак склонността на Си да централизира вземането на решения очевидно не е подобрила нещата. Централизацията рискува да предизвика парализа или свръхреакция: провалът да се премине достатъчно бързо от зависимостта от имотния сектор е пример за първото; неуспехът да се облекчат навреме пандемичните локдауни - за второто. Управлението на политически ръководена икономика с множество цели просто е по-трудно от това на стопанство с единствената цел растеж. Агресивната политика на Си също така влоши отношенията със западните власти.

Следователно е напълно възможно да се разглежда случващото се като до голяма степен опит за справяне с трудното наследство от ерата Дън в една много по-сложна световна среда. Възможно е също така да се твърди, че затвърждаването на партийния контрол от Си е напълно рационално. Алтернативата на преминаване към независима правна система с утвърдени права на собственост и по-демократична политическа система беше твърде рисковано. В страна с размерите и нивото на развитие на Китай това можеше да създаде хаос. Консервативната алтернатива на Си би трябвало да изглежда далеч по-безопасна, въпреки че може да убие икономическата кокошка, която снася златните яйца.

Когато разглеждаме перспективите пред Китай, не трябва да се съсредоточаваме главно върху списъка с очевидни проблеми - падащи цени на имотите, прекомерен дълг, излишни спестявания, застаряващо население и враждебност от Запада. Всичко това е преодолимо от страна с човешки ресурси и потенциала за растеж на Китай, макар и с трудности.

По-големият въпрос е дали в централизиращата, предпазлива и консервативна ера на Си трансформацията при Дън от стагнация към експлозивен растеж е обречена да се върне в изходна позиция. Ако хората започнат да вярват, че динамиката от близкото минало е загубена завинаги, тогава съществува риск от низходяща спирала на разочаровани надежди. Но силата на 1,4 милиарда души, които искат по-добър живот, е изключително мощна. Ще бъде ли позволено нещо да я спре? Подозирам, че отговорът все още е „не“, завършва Уулф.