САЩ водят националистическа икономическа политика

Гледайки към бъдещето, голяма част от света е замръзнала в ужас от перспективата, че американската демокрация по това време следващата година ще излъчи втора администрация на Доналд Тръмп, решена да срути международния ред. Но какво да кажем за представянето на Джо Байдън по този въпрос? Очевидно маниерите на администрацията на Байдън са по-малко разрушителни. Тя не отрича климатичния проблем. Държи се добре с Европа. Но в един променящ се свят дръзката убеденост на Байдън, че Америка трябва да бъде номер едно, има своята цена, пише редакторът на британския Financial Times Адъм Тууз.

В икономическата политика администрацията е националистическа. САЩ наляха ресурси в Украйна и Близкия изток, но не могат и не желаят да посредничат за задоволителен мир. По отношение на Китай пък екипът на Байдън само ескалира напрежението.

Към пролетта на 2023 г., на фона на дрънкане на оръжия и икономически санкции, отношенията между Китай и САЩ бяха достигнали опасна точка. Свидетелство за дипломатическия разум на екипа на Байдън е, че той осъзна необходимостта да отстъпи от тази политика. Един от начините да направи това беше да настоява, че в своята многостранна икономическа кампания срещу Китай целта на Америка не е да направи нещо повече от това да опаше определена сфера от основни интереси ("малък двор") с висока ограда.

Въпреки че има за цел да бъде успокояваща, какво означава тази формула на практика зависи от това как Вашингтон определя прерогативите си. Последният опит за поставяне на някакви ограничения идва от Дълийп Сингх в програмно есе за Атлантическия съвет, публикувано дни преди да се върне в Белия дом като заместник-съветник по националната сигурност с ресор международна икономика.

През периода си в частния сектор Сингх имаше над какво да размишлява. През 2022 г. той беше един от главните архитекти на санкциите срещу Русия. Те имаха в най-добрия случай смесен успех. Държави, представляващи повече от две трети от световното население, не се включиха в тях.

За да коригира този недостатък, твърди Сингх, правителствената машина на САЩ трябва да използва по-добре санкциите. Тя трябва да се ангажира с минимизиране на страничните щети и да използва както положителни, така и отрицателни стимули. Това са разумни и хуманни неща. Но това само на хартия прикрива противоречието, че Вашингтон се опитва да защити това, което обича да нарича международен ред, основан на правила, с поредица от хаотични интервенции в негов интерес. И той прибягва до такива мерки, защото голяма част от елита на САЩ вече не вярва в оптимистичната историческа визия, която някога е определяла тези правила.

Когато ветеран от глобализма на 90-те години като министъра на финансите Джанет Йелън говори за защита на ясно дефинирани интереси на американската национална сигурност, това, което се намира отвъд този тесен периметър, посочва тя, е широко отвореното пространство на световната икономика. Политическото поколение на Сингх, водено от съветника по националната сигурност на САЩ Джейк Съливан, на думи подкрепя глобалния просперитет, но вижда глобализацията като подкопаване на средната класа на Америка, отваряне на вратата за Тръмп и подкрепяне на възхода на Китай.

Сингх настоява, че „никоя икономика не е твърде голяма, за да бъде санкционирана“. Но като показателна уговорка, той смята за необходимо да напомни на колегите си, че при атакуването на Китай „няма такъв нокаутиращ удар, който държавата може да нанесе сама, без да предизвика сериозни съпътстващи щети“.

Вместо това той настоява САЩ „да привлекат необвързаните страни в своята орбита с положителни стимули и по този начин постепенно да изолират Китай, преди да се разгърне някакъв конфликт“. Сингх проявява въображение, когато става въпрос за инструментите. Той настоява за много по-щедро използване на държавни гаранции за заеми. Но не може да се прикрие фактът, че неговата доктрина ще превърне една бъдеща война в последния измерител на голямата стратегия на САЩ.

Това е предизвикващият махмурлук коктейл, който определя епохата на Байдън – критикуване на интернационализма с дръзко демонстриране на мускули в стил „Америка на първо място“. Чудно ли е - след Ирак и Афганистан - че голяма част от света е скептична към коалиция, водена от хора, които говорят открито за имперски орбити и „нокаутиращи“ удари срещу Китай?

Едно от малкото положителни неща на първата администрация на Тръмп беше, че президентът беше по-заинтересован от сключването на сделки с конкурентите на Америка, отколкото от нокаутирането им.

Тревогата би трябвало да е, че втора администрация на Тръмп няма да бъде движена само от желание за отмъщение и от една радикализирана Републиканска партия. Тя също така ще наследи от Байдън държавна машина, обладаваща много по-мрачен възглед за света от този, който Обама завеща на Тръмп през 2016 г.

Какъвто и да е резултатът от президентските избори, дълбоката държава на Америка, някога приветствана като бастион на либерализма, се обръща към тъмната страна, завършва Тууз.