Обществата се върнаха към политиката, загърбвайки политиките

Изборите, които се провеждат по света тази година, са едни от най-значимите в съвременната история - и въпреки това някак си са като състезание за председател на студентски съвет. Защото това са избори без идеи, пълни с политика без политики и с ожесточен дебат за ценности, но не и за посока. Това е горчив, объркващ свят за онези, които са посветили живота си на мислене как обществото може да се организира по-добре. Добре дошли в зимата на анализатора, пише редакторът за Азия на Financial Times Робин Хардинг.

Вярно е, че на Доналд Тръмп не му липсват политически идеи - от увеличаване на митата до преки избори на директори на училища и „смазване на дълбоката държава“ - но той едва ли има теория за как това ще подобри нещо. Неговата почти победена основна опонентка Ники Хейли, която отказва да си тръгне, въпреки че персоналът на ресторанта е светнал лампите (загуби катастрофално досегашните първични избори в няколко щата – бел. прев.), също не предлага забележими политики.

Демократическата страна не е много по-добра. След първи мандат, в който знаковата политическа инициатива беше голям, еднократен и не особено навременен план за екологични разходи - така нареченият Закон за намаляване на инфлацията (IRA) - Джо Байдън изглежда решен да търси втори мандат главно с обещанието, че не е Доналд Тръмп. Тъй като на никого в Демократическата партия не е позволено да критикува нейния очевидно уязвим кандидат, няма дебат за политики. Междувременно в Обединеното кралство Консервативната партия отдавна се изчерпа откъм идеи, докато лейбъристите изглеждат решени да не излагат такива, за да не попречат на преднината им в социологическите проучвания да се превърне в изборна победа.

Политиките винаги са в сянката на политиката; изборите са голямо състезание между различни визии за обществото, идеи за народност или предпочитания относно ролята на държавата. И все пак в продължение на много години гласоподавателите очакваха техните правителства да имат някаква идея как да направят нещата по-добре, а не просто по-националистки или по-либерални, по-свободен пазар или по-ляв. Тук се състоеше ролята на анализаторите. Това беше вярно по време на правителствата на Маргарет Тачър и Роналд Рейгън през 80-те години, които бяха подкрепени от много консервативна мисъл, а после достигна технократичен апогей при Бил Клинтън и Тони Блеър през 90-те. Това бяха годините на апотеоза на анализатора, на семинари за политики в сърцето на правителството - на стимули, третия път (между лявото и дясното – бел. прев.), такси за задръствания, пренасочване на ресурси към началното образование и реформа на обществените услуги.

Последващото западане на анализаторите се дължи отчасти на собствения им провал. Центристките реформи никога не са били достатъчни сами по себе си, за да задоволят широк кръг от избиратели, но провалите, които доведоха до финансовата криза от 2008 г. и последвалите спасителни програми - проектирани на базата на безупречни технократски принципи, но неразбираеми за средния избирател и дълбоко непопулярни - взривиха идеята че компетентните лидери могат да извървят пътя към един по-добър свят чрез реформи.

Последвалите развития вкараха анализа в още по-дълбока дупка. По време на пандемията технократите бяха на преден план: в някои страни се справяха добре, в други - зле, но в почти всички станаха непопулярни. Войната в Украйна и завръщането на съперничеството сред големите сили (между САЩ и Китай) възкресиха определен вид анализатори - онези, които играят военни стратегии и гледат сателитни снимки - но конфликтът изисква разходи за отбрана, а не схеми за по-добро общество. Междувременно стабилното застаряване на населението и спадът на растежа в развитите икономики означава, че има все по-малко пари за проправяне на пътя за технократски реформи.

Отказвайки се от политиките, обществото се върна към политиката. Много хора са доволни от това: тези, които искат твърда промяна вляво или вдясно; онези, чиито основни интереси са културни, а не икономически; или пък хората, които не одобряват усилията за изолиране на части от политиките от политиката и възлагането им на тесногръди бюрократи, управляващи независими централни банки или органи за регулиране покупката на лекарства.

Но дали някой наистина се чувства по-добре в обществената сфера през последното десетилетие? Относно отвързването на данъчните съкращения от растящите сметки за социално осигуряване, гуляите и лишенията при публичните разходи, намаляването на свободната търговия в името на националния суверенитет? За анализаторските очи едно от най-разочароващите неща около популистките правителства е, че въпреки целия шум и ярост, те почти не са променили ролята на държавата - просто са я направили по-малко ефективна.

Какво трябва да направят анализаторите, когато никой не слуша? Могат поне да посочат несъстоятелността в политическите предложения. Няма път към по-голям просперитет чрез икономически национализъм или харчене на купища публични пари. Реформите за по-добро функциониране на правителството и икономиката може да са безкръвни откъм политика и трудни за прилагане, но поне работят – и не е задължително да са несъвместими с десните или левите приоритети на избирателите.

В момента изобщо няма апетит за подобни схеми, което е ирония, като се има предвид, че има повече анализатори от всякога, бълвани от университетските факултети по социални науки, организиращи аналитични центрове и публикуващи PDF доклади, които никой на власт не чете. Време е за различен подход. Няма смисъл да се предлагат схеми за социално подобрение и след това да се иска от политическата система да ги приложи. Предизвикателството всъщност е обратното: какви реформи в политическата система биха я накарали отново да се заинтересува от социалното и икономическо подобрение? Отговорите няма да дойдат лесно. Това обаче е анализаторството, от което светът се нуждае сега, завършва Хардинг.