За да се оправим с Тръмп, трябва да го разберем

Тъй като не беше скандално или дори ярко, най-показателното изявление, което Доналд Тръмп направи след напускането на президентския пост, не привлече вниманието на света. Запитан в интервю за Fox News миналото лято дали би защитил Тайван със сила, той каза, че островът, който прави състояние от полупроводници, „взе нашия бизнес“.

Нелогично? Може би. Вулгарно нещо, което трябва да се спомене, като се имат предвид залозите на живот и смърт? Вероятно. Но какво прозрение за ума. Ако беше филмов диалог, щяхме да приветстваме сюжета: уважението към правилото за характеризиране „показвай, не казвай“, пише колумнистът на Financial Times Джанан Гънейш.

Тръмп, фаворитът за републиканската президентска номинация, е до степен, която дори най-близките му наблюдатели трудно могат да проумеят, транзакционен. И то не по хитър начин. Той обитава свят отпреди Дейвид Рикардо, ако не и преди Адам Смит, в който богатството се разбира като торта, от която държавите се състезават за парче. Повече за теб означава по-малко за мен.

Ако САЩ имат дефицит по текущата сметка с Китай, фактически те губят. Ако плащат непропорционален дял от сметката на НАТО, те са балами. Не си правете труда да изреждате всичко, което Америка получава в замяна. (Ако Владимир Путин имаше споразумения за колективна отбрана на друг континент, алтернативните десни биха го приветствали като „стратегическа дълбочина“, а не като бреме.) За да схванете Тръмп, първо приемете неговия възглед за играта с нулева сума (печалбата за едни е загуба за други – бел. прев.) като непоклатим.

Това поставя Европа едновременно в по-лошо и по-добро положение, отколкото някои смятат. Тръмп би бил готов да продаде интересите ѝ за жълти стотинки. Но той може лесно да бъде убеден да не го прави. Ако континентът харчи повече за отбрана - вече започна - основното му оплакване от НАТО наистина отпада. С други думи, когато Тръмп мърмори за „неплащащи“ съюзници, той няма предвид нещо по-широко, по-дълбоко или по-значимо. Това не е презрение към Запада или възхищение към хищните диктатори. Тези му възгледи, дори и да ги има, са маргинални на фона на вечното му убеждение, че Америка е ограбвана.

Предизвикателството за големите анализатори в ерата на Тръмп е да приемат, че тук има някой, потопен в прозата от сметки и фактури. Но ако този умствен пробив може да бъде направен, Тръмп става малко по-малко плашещ. Той си има - в некорумпирания смисъл - цена. И тя далеч не е огромна.

Другото нещо, което трябва да запомним за Тръмп е, че той иска да изглежда победител в преговори. За тази цел той не настоява за най-тежките условия. През 2018 г. се задоволи с преработена версия на Северноамериканското споразумение за свободна търговия (NAFTA) - постигайки някои изисквания, изоставяйки други - вместо да го напусне директно.

През 2020 г. той подписа това, което нарече „историческо“ търговско примирие с Китай. В замяна на какво? Неизпълним ангажимент за закупуване на допълнителни американски стоки за 200 милиарда долара. Неговото самоуважение е двуостро, което го подтиква да започва кавги, но и да ги разрешава при всякакви условия, които може да представи като свои. Трудно е да се разбере кое всъщност го обижда повече: да бъде баламата в сделката или да бъде смятан за импотентен да я промени.

Ще защити ли Тръмп съюзниците в случай на атака срещу НАТО? Като се има предвид, че член 5, който определя принципа на колективната отбрана, е бил използван само веднъж за 75 години, това е по същество невъзможен въпрос. По-практичният е как междувременно да го спрем да излезе от или да не финансира НАТО, или да го подкопава с реториката си. Отговорът е да го вземем на сериозно и да подходим от парична гледна точка. Това не е код за нещо друго.

Един финансов жест би имал по-голямо значение за него („Вижте какво получих от европейците“), отколкото предполага външната му непримиримост. „Транзакционен“ е просто груба дума за „преговарящ“. Тръмп е най-лошият президент в ерата на НАТО, но за един идеологически антилиберал и кремлинофил, каквито не липсват сред десните в САЩ, би било по-трудно да подкрепя алианса.

В един от великите филми за Вашингтон, „Присъствие“ (1979 г.), хората четат важни мисли в изказванията на един посредствен човек. Тръмп не е посредствен, но както неговите последователи, така и неговите врагове му придават философска тежест - съответно като спасител на християнството или фашист от 30-те години на миналия век - която той не притежава. Неговите опасения не са на това ниво на абстракция.

Дори недоволството му от Китай е по-тясно, по-фокусирано върху търговията, отколкото това на голяма част от Вашингтон сега. Обучена в идеи, политическата класа лепи бомбастични етикети ("авторитарист", "изолационист") на човек, който в основата си е скъперник. Съвършеното правило при преговорите с Тръмп е, че никой не би бил по-лош в тях от интелектуалеца, завършва Гънейш.