Доналд Тръмп, „Алтернатива за Германия“ и една история за две републики

САЩ може да се гордеят с най-старата, непрекъсвана във времето демокрация в света, но следвоенна Германия оформя своя версия на това – първоначално построена под опеката на САЩ – с идеята тя да бъде най-добре укрепената и най-лесно защитимата (немската дума е wehrhaft). Колко интригуващо е тогава, че и двете демокрации сега водят почти паралелни дебати за това как да се справят със сблъсъка между популизма и закона, мажоритарната демокрация и конституционния либерализъм. Основният въпрос е как да се запази всяка република в краткосрочен и дългосрочен план, пише за Bloomberg Андреас Клут.

Всичко във Федералната република от 1949 г. насам трябва да гарантира, че тя никога няма да се провали, както стана с Ваймарската република през 1933 г., когато се предаде на Адолф Хитлер. През последните години някои германци дори започнаха да мислят за собствената си посттравматична свръхбдителност като психологическо предимство спрямо прекалената самоувереност на американската изключителност. Тази самоувереност вече до голяма степен е изчезнала.

Гневът е свързан с „Алтернатива за Германия“ (AfD). Това е крайнодясна популистка партия, която  получава около 20% от подкрепата на национално ниво, както и около 30% в Тюрингия, Саксония и Бранденбург, региони в бившата Източна Германия. На изборите тази година AfD може да стане най-силната партия в тези провинции.

Последният цикъл на паника започна с неотдавнашен доклад на CORRECTIV, организация с нестопанска цел. Нейният репортер под прикритие влезе в хотел в Потсдам, където десни екстремисти, неонацисти и членове на AfD се срещнаха, за да обсъдят таен план за депортиране на милиони хора, включително чужденци и германски граждани от чужд произход, ако бъдат счетени за недостатъчно „асимилирани“.” Евфемизмът на конспираторите за масовото експулсиране беше „ремиграция“.

Ехото от нацистката епоха е оглушително. Едно предложение на срещата в Потсдам беше да се заселят всички тези етнически незадоволителни германци в „моделна държава“ в Северна Африка; през 1940 г. нацистите обмислят депортирането на европейските евреи в Мадагаскар. Дори обстановката е зловеща: хотелът в Потсдам е на разстояние с велосипед от вилата, където през 1942 г. се провежда Ванзейската конференция, на която нацистите определят подробностите за окончателното решение - тоест Холокоста.

Германското общество реагира на разкритията, както би направила всяка здрава демокрация. Стотици хиляди излязоха по улиците, за да протестират срещу AfD. Един знак, който особено трогва Клут, когато го вижда в социалните платформи, е държан от млада жена: „Сега най-накрая ще разберем как щяхме да постъпим на мястото на нашите прадядовци“.

Такава спонтанна съпротива представлява антителата в имунната система на следвоенната германска демокрация. Но републиката също има еквивалента на Т-клетки убийци. Те включват разпоредби в основния закон, или конституцията, за забрана на лица да заемат длъжности, за задържане на публично финансиране на партии и дори за пълна забрана на партиите. Германският дебат е за това коя от тези мерки, ако има такива, може да е подходяща за AfD.

Препятствията за забрана са високи. Върховният съд на Германия забранява само две партии, и двата случая касаят 50-те години на миналия век; единият е сталинистка група, другата - копирана версия на NSDAP (както официално се наричат нацистите). По-скорошните опити да се постави извън закона неонацистка партия, наричана преди това NPD, а сега Heimat, се провалиха през 2017 г. Това е така, защото трябва да се докаже, че една партия „агресивно“ се противопоставя на либералните и демократични основи на републиката и също така е способна да постигне целите си. Малката NPD/Heimat не отговаряше на последния стандарт.

AfD е достатъчно голяма, за да представлява заплаха. А вътрешните разузнавателни служби на Германия определиха  три от регионалните клонове на AfD като „екстремистки“ и „враждебни спрямо конституцията“. Но партийната платформа внимателно избягва езика, който съдът би счел за димящ пистолет, и досега тя умело предава екстремистките си послания с определен код и свирки за кучета. Така че забраната може да се провали.

Алтернатива е да заложи на различен член от конституцията, променен през 2017 г., за да се намали тежестта на доказване, ако целта е само да се прекъсне публичното финансиране на дадена партия. Но тази клауза беше написана с мисълта за NPD/Heimat, чието публично финансиране върховният съд най-накрая прекрати тази седмица. AfD може да се измъкне и от това.

Третият вариант е да се ограничат правата на хората, което конституцията позволява при определени обстоятелства. Първият човек, който изплува в съзнанието на Клут и който е обект на петиция в този смисъл, е Бьорн Хьоке, председателят на AfD в провинциалното събрание на Тюрингия и един от най-екстремистките лидери на партията. Дори и без да съди цялата AfD, съдът може да забрани на Хьоке и подобните му да заемат публични длъжности.

Има очевидни разлики между ситуацията в Германия и американската драма през тази изборна година. Хьоке не е Доналд Тръмп, AfD не е MAGA и германската парламентарна система няма избирателна колегия в американски стил.

Но приликите все пак са поразителни. Подобно на присъстващите на онази среща в Потсдам, Тръмп и неговата кохорта имат планове за масови депортации. Бившият американски президент мечтае за „възмездие” срещу вътрешните си врагове и играчки с въпроса дали би бил „диктатор”. Преди всичко той подбуди тълпа през 2021 г., за да предотврати мирното предаване на властта на неговия наследник като президент. Дори като оставим настрана многото му други правни неволи, този акт на въстание, съгласно трети раздел от 14-ата поправка на конституцията, трябва да му се забрани да заема поста отново.

Но разумно ли е да се водят съответните дела пред върховните съдилища на Германия и САЩ? Тук противоречията надхвърлят правото и навлизат в политиката.

Едно германско съдебно производство ще отнеме години, през които AfD ще играе ролята на жертва и ще се преструва, че залогът не е нейното пренебрежение към конституцията, а нейната свобода на словото. Нейните поддръжници биха се почувствали остракизирани от масовото общество и биха могли да се гмурнат по-дълбоко в своите теории на конспирацията. Дори ако AfD бъде забранена, нейните избиратели няма да изчезнат; те може да преминат в нелегалност и да се радикализират, както направи група, наречена Reichsbuerger, преди нейният заговор да бъде разкрит.

Нещо подобно може да се случи, ако на Тръмп бъде забранено да се кандидатира съгласно 14-та поправка или някаква комбинация от наказателни присъди. Той и поддръжниците му ще надградят своята Голяма лъжа с мита, че изборите не само през 2020 г., но и през 2024 г. са били „откраднати“ (припомнете си , че „Голямата лъжа“ идва от Mein Kampf на Хитлер). Нацията ще бъде разделена и нейните институции ще бъдат изпразнени.

Това наистина е парадоксът на институциите и на републиките като цяло. Независимо дали произлизат от писани конституции като в САЩ и Германия или неписани конституции като в Обединеното кралство и Израел, те са толкова устойчиви, колкото и хората, които им дават живот – съдиите, адвокатите, журналистите, обществените и държавните служители и избирателите.

Както отбеляза един философ (Жозеф дьо Местр – бел.ред.), когато първата френска република започва да яде собствените си деца, „всяка нация получава правителството, което заслужава“. Това е вярно днес от САЩ до Германия и от Израел до Полша, Индия, Бразилия и всяка друга република, която сега е ударена от популизма. Дори когато другите не го правят, ние трябва да поддържаме речта си цивилизована, да уважаваме истината, да се толерираме един друг, да почитаме институциите и, разбира се, да гласуваме. Това има предвид Бенджамин Франклин, когато казва, че ще имаме република, ако можем да я запазим.