Избирателите в развития свят не искат да чуят фискалната истина

Британците, и то не само левите, имат романтичен поглед върху политическите демонстрации отвъд Ламанша. „Французите не приемат нещата послушно!“, ще каже някой, без да познава, камо ли да му се налага да живее с крайните прояви на тази култура на несъгласие. (Освен като фон и колорит по време на пътуване за уикенда до Париж.)

Когато правителството повиши възрастта за пенсиониране миналата пролет, Франция стана свидетел на някои от най-яростните улични протести от 1968 г. насам. Държавното посещение на крал Чарлз беше отложено. Повечето президенти биха изоставили или смекчили реформата. Този не го направи. Резултатът? Продължаващо озлобление, но и малко по-устойчиви публични финанси, пише колумнистът на Financial Times Джанан Гънейш.

И така, моят политик на годината е Еманюел Макрон, казва Гънейш. Не мога да се сетя за проявление на управленска воля, подобно на неговия пенсионен проект поне от отварянето на вратата от Ангела Меркел (бившата германска канцлерка) за бежанците или дори от конфронтацията на Маргарет Тачър (британската премиерка от 80-те години – бел. прев.) с миньорските синдикати. Тази воля е част от живота на Макрон, чийто основен мотив е неподчинението на външния натиск, било то в посока да се откаже от интимната си партньорка или да работи в рамките на традиционната партийна система на Петата френска република.

Западните лидери се нуждаят от тази целеустременост. Тази статия можеше да твърди, че политиците не са честни с избирателите относно фискалното предизвикателство в развитите икономики, където публичният дълг е близо до исторически върхове. Това разсъждение е заблуждаващо. Истинският проблем е, че на избирателите не им отърва истината.

През 2017 г. тогавашната премиерка на Обединеното кралство Тереза Мей помоли обществеността да допринесе с повече за разходите за грижи за възрастни хора. Тя така и не възстанови репутацията си след тази дързост. В САЩ републиканците платиха по-висока електорална цена за това, че поставиха под въпрос федералните обезщетения, отколкото за продължаващата си подкрепа за два пъти подложения на импийчмънт президент Доналд Тръмп. Сравнете победата им под негово ръководство през 2016 г. със загубата им при нормалните, но бюджетно строги Мит Ромни и Пол Райън само четири години по-рано.

Вдигането на данъците не е по-малко взривоопасно. Правителството на Великобритания, след като го направи, е на път да катастрофира на следващите избори. (Опозицията, виждайки това, изключва всякакви увеличения на данъците, не само тези за хората с ниски и средни доходи.) Спомнете си, че „жълтите жилетки“ от първия мандат на Макрон бяха разгневени от налозите върху горивата.

Изглежда, че гласоподавателите искат и вълкът да е сит, и агнето да е цяло - социална държава, но не и пропорционална данъчна тежест - но истината е още по-лоша. Има и трети фронт на тяхната (нашата) непримиримост. Имиграцията, която може да подобри съотношението между работници и пенсионери, и следователно фискалната ситуация, също е крайно непопулярна.

Това не е забележително поколение западни лидери, не. Но е трудно да се гадае какво би направила дори кохорта от лидери в стил Айзенхауер и Аденауер (следвоенни лидери на САЩ и Германия – бел. прев.), когато са притиснати от всички страни от общественото мнение по основния въпрос на правителството: как да се финансира. Проблемът с дълга се задаваше от известно време, тъй като следвоенното поколение наближава пенсиониране, но ниските лихвени проценти го караха да не изглежда спешен. Лихвите започнаха да се покачват в края на 2021 г. Две години по-късно избирателите не изглеждат по-готови за откровена дискусия за това, да речем, колко грижи може да осигури държавата в свят, в който някои хора живеят до 100 години, пише Гънейш.

Матю Парис от английския вестник Times написа, че бъдещето на Великобритания е аржентинско. Т.е., една общественост, откъсната от реалността, и една свръхобещаваща политическа класа ще се въртят в кръга на фискалната илюзия, докато доходите на нацията от високи не станат малко над средните. Независимо дали този кошмар ще се сбъдне – малки корекции в политиките могат да доведат до големи промени при публичния дълг с течение на времето – първият от двата виновника, електоратът, остава извън дискусията.

Помислете за САЩ. В това, което се възприема като разделена нация, огромни мнозинства от гласоподавателите се противопоставят на икономисващи реформи в здравната и социалната системи. По време на всяка криза с тавана на дълга е обичайно да се обвиняват партизанщината и късогледството във Вашингтон. Но този хаос (републиканците тази година свалиха своя лидер в Конгреса Кевин Маккарти заради бюджетни въпроси) извира от обществеността и нейните изисквания към държавата. Погрешно е всичко това да се представя единствено като дефект на елитите.

Как да се оправи? Една все по-популярна идея е двупартийна комисия, която да предлага бюджетни реформи. Смисълът е, че ако и двете партии са зад политиките, нито една няма да загуби гласове спрямо другата. Това е разумно, но и разкрива страха, който съществува в обществото. И това в индивидуалистичната Америка. Представете си предизвикателството във Великобритания, където патерналистката традиция е дълбока. Или в континентална Европа. През 2023 г. един човек направи достатъчно (Макрон – бел. прев.) Западните лидери трябва да проучат неговия кардинален опит, макар и само като подготовка за своя собствен, завършва Гънейш.