Защо във Великобритания политици се превръщат в знаменитости, а в САЩ е обратното?

Британската политика е джунгла, пише колумнистката на Financial Times Джъмайма Кели. Никога не знаеш кога някой, когото току-що си уволнил, ще се обърне и ще ти каже, че макар да съжалява да го каже, ти всъщност си страхливец и провал, който е предал нацията и който страда от „магическо мислене“.

Но изглежда не всички имат нищо против джунглата: някои политици дори доброволно и съзнателно влизат в нея. Да, говоря за лидера на Brexit партията, превърнал се в телевизионен водещ, Найджъл Фараж, който наскоро се присъедини към хора като сестрата на Бритни Спиърс, Джейми Лин, в Австралия за началото на 23-тата серия на шоуто „Аз съм знаменитост… махни ме от тук!“

Фараж – за когото се говори, че печели рекорден, предизвикващ замайване хонорар от 1,5 милиона британски лири – потвърди появата си чрез видео, публикувано в социалните медии, в което той се преструва, че получава обаждане от продуцентите на шоуто, казвайки им, че моментът не е подходящ преди да каже: „Колко? Мили Боже! Е, ще се видим в джунглата!“.

Поне е честен. Когато депутатът от торите и бивш министър на здравеопазването Мат Ханкок се появи в шоуто миналата година – и му беше платено по-малко от една четвърт от хонорара на Фараж (бедният!) – той заяви, че го прави, за да „популяризира кампанията си за дислексията, за да помогне на всяко дете с болестта да разгърне потенциала си” и че ще прави различни дарения за благотворителност. В крайна сметка Ханкок дари около 3 процента от приходите си и по-късно каза, когато го питаха за това: „Не го направих толкова заради парите, а за да покажа кой съм всъщност.“

Фараж всъщност е осмият политик, който влиза в джунглата заради шоуто. В края на краищата живеем във време, когато общественият живот е пропит от култура на знаменитостите, в която границите между развлеченията и политиката стават все по-размити. Не само „Аз съм знаменитост“ може да ви предложи шанса да спечелите големи пари, докато преоткривате себе си като обикновен мъж или жена от народа. Ако не ви влече дъвченето на кенгурски тестиси на живо по телевизията, винаги можете да отидете в друго шоу, да получите време в новините или, ако всичко друго се провали, да започнете свой собствен подкаст.

Но докато пътят от политик към знаменитости е добре утъпкан във Великобритания, в Америка той да работи в обратната посока. Там не политиците са тези, които отчаяно искат да бъдат знаменитости, а знаменитостите са тези, които отчаяно искат да бъдат политици. Доналд Тръмп извървя пътя от шоуто „Чиракът“ до Белия дом; Арнолд Шварценегер - от филма „Терминатор“ до губернаторския пост в Калифорния. Рапърът Кание Уест, олимпийката, превърнала се в риалити звезда, Кейтлин Дженър и театралната актриса Синтия Никсън направиха (неуспешни) опити да влязат в политиката през последните години. Нашата обсебена от медиите култура трябва да е отчасти виновна и за двата феномена.

Пътят от шоубизнеса до политиката е установен в Америка от няколко десетилетия – Роналд Рейгън е бил актьор, преди да стане губернатор на Калифорния и накрая президент на САЩ; петкратният носител на Оскар Клинт Истууд беше кмет на град в Калифорния в продължение на няколко години.

Защо процесът работи по различен начин от двете страни на Атлантика? Една от причините е, че президентските системи се поддават по-лесно на култа към личността - това може да се види не само в САЩ, но и на места като Украйна, където бивш комик (Володимир Зеленски – бел. прев.) сега е президент, и Гватемала, където друг такъв беше президент до 2020 г.

Както ми казва Джон Стрийт, професора по политология в Университета на Източна Англия, споделя авторката, в Обединеното кралство имаме по-силна партийна система. „Партийните представителите трябва да бъдат селектирани и да покажат лоялност към партията“, посочва Стрийт. „В Щатите Демократическата и Републиканската партии са сравнително слаби и затова политиците са по-способни да се изявяват и да възприемат стратегии, които са само бегло свързани с партийната идеология.“

Човек трябва само да погледне начина, по който лидерите и политиците са представени в културен план, за да открие друга очевидна причина за различието: докато британците се смеят на тромавите политици в телевизионните комедии, изображенията на американската политика излъчват блясък - помислете за президентските герои в „Западното крило“ или „Air Force One“.

Ето един тест: знаете ли името на самолета, с който лети британският премиер? Обзалагам се, че не. (Обикновено е RAF Voyager, който се споделя с кралското семейство.) Air Force One, от друга страна, със сигурност е един от най-добрите брандове на планетата, вдъхновил най-популярните маратонки на Nike и извикващ визията на могъщ и престижен американски президент (друга страхотна марка).

През 2006 г. проучване на Gallup установи, че Великобритания и Америка имат най-високи нива на доверие в съответните си правителства сред страните от Г-7; към 2022 г. те вече имаха най-ниските. Не знам кой път (от шоубизнеса към политиката или обратно – бел. прев.) е по-лош, но съм сигурна, че и двете демонстрират степента, до която политиката е девалвирала, бидейки напълно несериозна, завършва Кели.