Европа се нуждае от нови отношения с Турция

Европейските лидери ще бъдат изправени пред историческо решение на следващата си среща през декември. След години на уклончивост те трябва да решат дали ЕС най-накрая е готов да приеме нови членове. Геополитически шокове като войната в Украйна, но също така и нарастващата перспектива за дългосрочно съперничество с Китай, ускориха този момент на истината. Но истинската дилема е другаде. Докато ЕС чертае пътя за присъединяването на нови страни, включително Украйна, Молдова и Босна и Херцеговина, въпросът за Турция се очертава да стане голям, пише за Financial Times Синан Юлген, директор на истанбулския аналитичен център Едам и старши сътрудник в Carnegie Europe.

Ако Турция следваше своята програма за реформи, задачата пред лидерите на ЕС щеше да бъде много по-проста. Бидейки страна кандидатка за членство от 1999 г., напредъкът на Анкара би могъл да бъде оценен по същите критерии като останалите кандидатки. През последното десетилетие обаче Турция се отдалечи от европейските норми за демокрация и върховенство на закона. Това отстъпление е в контраст с логиката на разширяването на ЕС, която по същество се основава на волята за реформи. Липсата на вътрешен консенсус в Турция за реформи, както се вижда от изборите през май 2023 г., обгръща бъдещето на отношенията между Турция и ЕС в несигурност.

Тази несигурност е трайна, тъй като от години няма осезаем напредък по дневния ред Турция-ЕС. Но Европа вече не може да отлага неизбежното. Да се направи историческо отваряне към нови нации, като същевременно се замете въпросът с Турция, би било наистина непълноценен резултат от срещата през декември.

Това може да бъде разрешено чрез предефиниране на дългосрочните отношения на Европа с Турция въз основа на четири ключови принципа. Първо, Турция трябва да остане кандидат за разширяването на ЕС. Въпреки негативните развития от последните няколко години, няма полза да се оспорва нейният статут като такъв - особено като се има предвид, че въпреки че не успя да получи политическа власт, в Турция има силен местен електорат, който се интересува от напредването на перспективата за политическа интеграция с ЕС.

Второ, променените обстоятелства трябва да се отразят в създаването на европейска рамка за отношенията с Турция. Гледан от Анкара, ЕС не успя да осигури канал за положително ангажиране с Турция в това време на геополитически катаклизми. Това усложни и поддържането на национален наратив в противовес на силния скептицизъм по отношение на Запада, който изпълва публичния дискурс. Погледнато от Брюксел, тази липса на ангажираност доведе до пълна загуба на влияние върху турската политика, вътрешна или външна.

Трето, новата рамка трябва да има за цел да подобри турското управление, за разлика от политиката за присъединяване, която остава фокусирана върху политическите права. Конкретно постижение може да бъде даването на зелена светлина на преговорите за задълбочаване на митническия съюз Турция-ЕС. Разширяването на това споразумение, така че да включва услуги, би довело до сближаване на политиките на Турция с тези на ЕС, повишавайки предсказуемостта им и върховенството на закона. Тази инициатива, заедно с либерализирането на визовия режим, сближаването на политиките в зеления и цифровия сектор, енергийното сътрудничество и съвместната дипломация в Африка и Централна Азия, може да промени из основи политическите отношения между Турция и ЕС.

И накрая, новите отношения между Турция и ЕС трябва да отчитат днешния глобален пейзаж. Независимо дали Турция може някога да стане член на ЕС, нито една от двете страни няма да има полза от бъдеще на съперничество и антагонизъм.

Тези нови отношения трябва да насърчават постепенно и устойчиво сближаване, като признават стремежа на Турция към стратегическа автономия и нарастващата ѝ идентификация с тревогите на Глобалния юг. Това вграждане на Турция, с нейните възможности и усещания, в стратегическия план на ЕС може да допринесе за един съживен западен съюз, който да е по-добре подготвен да отговори на изобилието от регионални и глобални предизвикателства. Това е върховният тест за европейските лидери, докато се подготвят за тази решаваща среща на върха, завършва Юлген.