Водещите централни банки имат трилионен проблем

От 2009 г. до края на миналата година нетните покупки на активи от големите централни банки - Федералният резерв на САЩ (Фед), Европейската централна банка (ЕЦБ), Английската централна банка (АЦБ) и Японската централна банка (ЯЦБ) - възлязоха на около 20 трилиона долара. Тази цифра трябва да се понижи. Големият въпрос е с колко и колко бързо, пише икономическият колумнист на Financial Times Тедж Парик.

След финансовата криза централните банки натрупаха облигации като част от програмите за количествено облекчаване (QE), за да стимулират ограничените откъм търсене икономики. След това удари пандемията, което доведе до нова вълна от изкупуване на облигации за успокояване на пазарите. Централните банки (с изключение на ЯЦБ) намаляват балансите си тази година чрез количествено затягане (QT): като не реинвестират приходите от  падежиращите облигации, а в случая на АЦБ – и чрез продажби.

Когато централните банки купуват облигации от банките, последните получават кредит, известен като резерви на централната банка - най-сигурните и ликвидни финансови активи. QT обръща процеса, намалявайки ликвидността в системата. Въпреки това общата сума на активите на Фед е равна на около 30 процента от икономиката на САЩ (малко под 8 трилиона долара), а тази на ЕЦБ – на повече от половината от брутния вътрешен продукт на еврозоната.

Поддържането на твърде големи баланс води до повишена финансова нестабилност - излишните резерви изкривяват частния пазар за предоставяне на ликвидност, създават зависимост от централната банка и, както Андрю Хаузър, изпълнителен директор на АЦБ, очерта в скорошна реч, може да стимулират неподходящо поемане на риск.

Това може също да повиши оперативните и репутационните рискове за централните банки. Когато лихвените проценти се покачат, централните банки понасят загуби по портфейлите си от облигации и изплащат повече лихви върху банковите резерви, създадени от QE.

„Много централни банки сега са изправени пред големи финансови дупки, които са политически неудобни“, коментира Рикардо Рейс, професор в Лондонското училище по икономика (LSE). През юли АЦБ прогнозира, че ще отчете нетна загуба от повече от 150 милиарда паунда през следващото десетилетие, докато прекратява QE. Въпреки че разходите се покриват от държавната хазна, това едва ли е добре за публичния имидж на централните банки. Целта на QE трябва да бъде да успокои пазарите или да осигури стимул, когато лихвите вече са ниски. Ако QE не бъде обърнато, централните банки рискуват да бъдат разглеждани като създаващи държавни дефицити.

По-свитият баланс също така позволява на централните банки да си възвърнат „ценно политическо пространство в среда, в която сегашният голям обем излишна ликвидност не е необходим“, както Изабел Шнабел, член на изпълнителния съвет на ЕЦБ, отбеляза в реч през март. Може също така да се наложи лихвите да бъдат повишени (отколкото би бил случаят с по-малки баланси), което увеличава шанса за по-дълбоки рецесии - особено ако лихвите просто се повишават с всяка криза.

Но проблемът за трилиони долари, пред който са изправени централните банки, е как да намалят отпечатъка си без да предизвикват сътресения. Прогнозите за висок бюджетен дефицит, особено в САЩ, вещаят голямо предлагане на държавни облигации в бъдеще. Текущото QT с продажби на облигации само добавя към това предлагане. Това може да повиши доходността твърде много и да доведе до срив в икономиката - усилията на Фед за QT през 2019 г. предизвикаха пазарни колебания. Призивите за изоставяне на QT вече се увеличават.

Докъде трябва да стигнат централните банки зависи от това какъв е оптималният размер на техните баланси, или предпочитания минимален диапазон от резерви (PMRR), както го нарича АЦБ. „Той трябва да е достатъчно голям, за да задоволи търсенето на резерви“, твърди Рейс. Това означава, че централните банки не трябва да намаляват балансите си до нивата отпреди глобалната финансова криза - икономиките са се разраснали и нуждите от ликвидност на банките са се увеличили (както се видя при Silicon Valley Bank след бързото изтичане на депозити, което доведе до нейния колапс).

Това прави изчисляването на точното ниво на PMRR по-трудно. В САЩ най-ниското комфортно ниво на резерви на банковата система е оценено от анализаторите на около 2,5 трилиона долара, в сравнение с повече от 3 трилиона в момента. Това предполага, че краят на QT е все още далеч, особено като се вземат предвид другите ликвидни механизми на Фед.

Но има няколко усложнения: могат ли централните банки да намалят лихвените проценти с едната ръка, докато извършват QT с другата? А за ЕЦБ QT се усложнява от необходимостта да защити „периферните“ държавни облигации, предотвратявайки разширяване на спредовете им. Като се има предвид, че тя притежава непропорционално голямо количество от тези книжа, продажбите им като част от QT могат да окажат натиск върху тяхната доходност.

Въпреки това централните банки трябва да опитат да намалят балансите си до по-подходящи нива в дългосрочен план. Това няма да е лесен процес, като „диетата“ ще трябва да бъде калибрирана и да се вписва в монетарните и финансовите рискове. Може би обаче трудността при разтоварването на активи ще насърчи преосмисляне на това доколко щедри трябва да бъдат централните банки при закупуването им в бъдеще, завършва Парик.