Иска ли всъщност Сърбия да стане член на ЕС?

Нито една държава не се е присъединила към ЕС след Хърватия през 2013 г. Но ако се съди по последните препоръки на Европейската комисия, има наистина нов импулс зад някога буксуващия проект за разширяване на ЕС. Брюксел предлага започване на преговори за присъединяване с Украйна, Молдова и Босна и Херцеговина и превръщане на Грузия в кандидат за членство.

Някои внимателно подбрани думи описват инициативата, пише европейският коментатор на Financial Times Тони Барбър. На всички потенциални членове – включително шест балкански държави, но вероятно не и Турция – се напомня, че трябва да проведат политическите, икономическите и административните реформи, необходими, за да бъдат годни за приемане. Но общото послание е ясно: разширяването на ЕС е желателно и дори необходимо поради опасностите, пред които е изправена Европа след инвазията на Русия в Украйна през февруари 2022 г.

Погледнете обаче отделните доклади на комисията за страни и картината е по-неясна. Нито една кандидат-членка не е близо до покриване на всички критерии за демокрация, върховенство на закона и икономически стандарти. Ярък пример е Сърбия, най-големият кандидат от Балканите по население и територия.

Казва се, че Сърбия прави твърде малко, за да уреди различията си с Косово, държавата с албанско мнозинство, която обяви независимост от Белград през 2008 г. Сръбската външна политика не е достатъчно съобразена с ЕС, по-специално поради близостта на страната с Русия. Сърбия постигна ограничен напредък в справянето с корупцията и организираната престъпност. Независимостта на медиите е слаба.

Всъщност комисията би могла основателно да използва и по-силен език. Спорът за Косово е огромна пречка за влизането на Сърбия в ЕС. Но не по-малко сериозен е въпросът дали президентът Александър Вучич и неговата Сръбска прогресивна партия са искрени в желанието си да се присъединят към 27-членния блок. Един по-реалистичен прочит на политиките на Сърбия предполага, че главната цел на управляващия елит е просто да остане на власт, като ограничи политическата опозиция и контролира съдебната система, апарата за сигурност, публичния сектор и медиите по начини, които противоречат на основните ценности на ЕС. Втората цел е да се запази известна степен на независимост на Сърбия чрез култивиране на отношения с Русия и Китай.

Докъде доведоха тези политики? През юли САЩ обявиха санкции срещу Александър Вулин, ръководителят на сръбската агенция за държавна сигурност и съюзник на Вучич, за предполагаемо участие в международна организирана престъпна мрежа, операции с наркотици, връзки с Русия и „насърчаване на етнонационализъм, който подхранва нестабилността в Сърбия и региона".

Това обвинение срещу Вулин, който подаде оставка през ноември, се отнася до появата при управлението на Вучич на концепцията за „сръбски свят“ – понятие, което напомня за „руския свят“ на Путин. Москва и Белград претендират за правото и задължението да „защитават“ етническите руснаци и сърби, които живеят извън родината.

В Украйна това служи като извинение на Путин за анексирането на земи, които той смята за част от „руския свят“. За Сърбия това означава, че не само Косово, но Черна гора и Република Сръбска, населената със сърби част от Босна и Херцеговина, трябва да бъдат част от великосръбската политическа сфера.

Подобни цели са напълно несъвместими с членството в ЕС, но проблемът не спира дотук. Вучич наскоро разпусна парламента и свика предсрочни избори през декември с цел да удължи управлението на партията си. Гласуването със сигурност няма да бъде по-честно от изборите през април 2022 г., които според независими наблюдатели са били манипулирани в полза на управляващите.

Брюксел заслужава признание за придвижването на плановете за разширяване на ЕС. Но в Сърбия процесът е в застой – поставяйки под съмнение дали тези планове ще решат проблема с отстъплението на демокрацията и регионалната нестабилност на Балканите, завършва Барбър.