Най-голямата заплаха за растежа на Китай е политиката

Три скорошни статии поставиха въпроса дали бързото издигане на Китай по относителен брутен вътрешен продукт и по БВП на глава от населението не е към своя край, както мнозина вярват (или се надяват). Първата твърди, че Китай продължава да има потенциал за бърз растеж, защото все още е толкова беден: според МВФ китайският БВП на човек е бил едва 76-ти в света през 2022 г. Втората разглежда най-големия вътрешен икономически проблем — хроничните излишни спестявания, абсорбирани от неустойчив бум при недвижимите имоти, подхранван от дългове, който е към своя край. Третата изследва ограниченията, наложени от намаляващото население. Изводът беше, че това са сериозни, но преодолими трудности.

Това ни оставя с най-голямото ограничение от всички, което е политиката, пише главният икономически коментатор на Financial Times Мартин Уулф. В чужбина Китай трябва да навигира сред нарастващата враждебност от страна на САЩ и техните съюзници. У дома той трябва да управлява преминаването към по-балансирано стопанство и да поддържа връзката между комунистическата държава и капиталистическата икономика. Тези предизвикателства са най-трудните, пред които е изправен надигащият се гигант. Ако не успее да ги управлява, в най-добрия случай ще бъде поредната държава, хваната в „капана на средните доходи“, а в най-лошия - да се окаже в конфликт с демокрациите с високи доходи.

Трудно е да се прецени колко значително ограничение за растежа ще се окаже влошаващата се външна среда. Това е отчасти защото не знаем колко по-лошо може да стане и защото част от това, което може да се случи, не е резултат от някакви специфични политически избори от страна на САЩ или други правителства, а по-скоро от по-общо безпокойство в чуждестранния бизнес относно различните рискове, които експозицията му към Китай може да доведе.

Търговските политики, въведени при Доналд Тръмп и продължени при Джо Байдън, нямаха значителен ефект върху общата търговия на Китай. През 2022 г. той имаше значителни търговски излишъци с всеки голям икономически регион, включително Северна Америка. Съотношението на търговията му към БВП намаля, но все още е високо за толкова голяма икономика. Неговият дял в световния износ спря да нараства, но все още е много по-висок от тези на ЕС (без вътрешнообщностната търговия) или САЩ. Липсата на експортни приходи няма да спре Китай да купува това, от което се нуждае.

Повечето доставчици също така ще се радват да му продават. Очевидното изключение са ограниченията на САЩ върху износа на полупроводници и капацитета за тяхното производство. Според Тили Джан от Gavekal: „Китайската полупроводникова индустрия се адаптира към една неприятна реалност: в този момент координираните санкции от страна на САЩ и техните съюзници ефективно блокираха пътя ѝ към производството на усъвършенствани чипове.“ В по-широк план, предполага Томас Гетли, също от Gavekal, „основното въздействие на търговската и технологична война и свързаните с нея мита и контролни мерки не е да се намали зависимостта на САЩ от китайски стоки, а да се направят веригите за доставки по-сложни и непрозрачни“.

Тогава големият въпрос е дали ограниченията върху технологиите ще се окажат съществено ограничение за ефективността на икономиката. Не знам, но съм скептичен, пише авторът. Китайците са много иновативни и предприемчиви. Големият въпрос е дали ще бъде позволено на тези качества да се разгърнат. Възможно ли е „капиталистическият комунизъм“ да оцелее политически и да процъфтява икономически, или това, което марксистите биха могли да нарекат негови „противоречия“, ще го разкъсат? В действителност, това не се ли случва сега, под управлението на Си Дзинпин?

Дън Сяопин беше прагматичен (и безмилостен) гений. Той позволи на китайската икономика да стане отворена, динамична и забележително свободна. Без да копнее за ежедневен контрол, той беше щастлив да делегира властта на компетентни хора. Но тъй като не можеше да има ограничения върху усмотрението на партията-държава, нещата зависеха от сделки между официални лица и бизнеса. Това доведе до голяма корупция, Си ни го каза. Индикаторите за управление на Световната банка показват, че той е бил прав. Китай наистина е корумпиран според стандартите на демокрациите с високи доходи.

Си Дзинпин също така не делегира. Вместо това той циментира властта си в партията и властта на партията в страната. Междувременно (и по подходящ начин) целите и ограниченията станаха по-сложни. Невъзможно е да има фокус само върху растежа. Националната сигурност, околната среда и неравенството също имат значение, за да назовем само няколко въпроса. Всичко това прави правенето на политика много по-трудно. Не на последно място има и внезапни шокове, особено ковид, при който успешната политика на потискане продължи твърде дълго.

Последното, сочи Адам Поузен от Института за международна икономика Питърсън, сложи край на сделката „няма политика, няма проблем“, при която икономиката функционираше свободно, докато хората не се намесваха в политиката. Днес обаче политиката е станала по-малко предвидима и по-натрапчива. Но това не е продукт само на капризите на Си Дзинпин. Въпросът е много по-дълбок. В крайна сметка бракът на партията с пазарната икономика рискува да подкопае както нейната легитимност, така и нейния контрол. Желанието на Си да възстанови и двете неизбежно подкопава голямото постижение на Дън Сяопин, което е икономическият динамизъм на Китай. Всичко това стана още по-проблематично сега, когато външната среда е твърде предизвикателна, а икономиката толкова много се нуждае от ребалансиране и реформа.

Така най-големите въпроси за икономическото бъдеще на Китай са политически. Как ще се развият отношенията му със САЩ и собственото му управление? Голям вътрешен въпрос е дали има воля и капацитет за изместване на икономиката от нейната зависимост от прекомерни и разточителни инвестиции към по-високо потребление и по-добри инвестиции. Още по-големият въпрос е дали Китай е преминал точката, до която връзката между комунистическата партия и капитализма функционира. Ако не, кой е победителят? Ако, както изглежда вероятно, това е централизирана партия под ръководството на един човек, може ли пазарната икономика да процъфтява?