Америка открива, че геополитическият свят не е само Китай

Към момента САЩ нямат посланик в Египет. Ръководителката на мисията Елизабет Джоунс временно изпълнява тази длъжност, докато номинацията навлиза в седмия си месец в странната театрална постановка, както във Вашингтон обичат да наричат процеса на утвърждаване на посланици от Сената. Джоунс не е сама. Подобен блокаж има и с американските посланици в Кувейт, Оман и Израел (въпреки че има натиск последното място да бъде заето скоро).

САЩ има за какво да се тревожат извън Близкия изток, разбира се, като например пространствата без управление във или около Сахел (африканският пояс южно от Сахара – бел. прев.) Но те също нямат постоянен посланик в Нигерия и Джибути. Може би нацията е разсеяна от политиката в собственото си полукълбо, от наплива на мигранти от Латинска Америка към южната ѝ граница. Но Колумбия, голям източник на този трафик, също няма американски посланик. Перу? Не. Гватемала? Не.

Сравнете това с Индо-Тихоокенаския регион. Там САЩ (от доста време) са добре комплектовани дипломатически. Малайзия е една от малкото регионални сили, където нямат постоянен посланик. В тази зона на конкуренция между Америка и Китай Вашингтон не се мае. Основният икономически и военен съперник на САЩ е и техният основен фокус.

Тази всепоглъщащ фокус обаче е несъстоятелен, както показват събитията в Близкия изток, пише колумнистът на Financial Times Джанан Гънейш. Отнасяйки се твърде несериозно към Китай в продължение на десетилетия, американските елити през последните години прекалиха с корекцията. Имаше ментален „завой към Азия“. Той беше напълно логичен по онова време. Но той беше замислен, когато повечето други региони бяха, ако не мирни, то поне без остри кризи. В момента има сухопътна война в Европа, най-жестокият израелско-палестински конфликт от първите години на този век и хаос на юг от Сахара, който Франция, старата колониална сила, прецени, че е извън нейния военен капацитет да разреши.

Като добавим и спорадичната криза по границата с Мексико, предизвикана от пандемията от ковид, ще бъде много по-трудно, отколкото изглеждаше през 2021 г., за Америка да откъсне вниманието си от останалия свят в посока Китай.

Може би тази посока беше закъсняла. САЩ и Китай заедно представляват около 40 процента от световната икономика. За сравнение, това беше делът само на Америка в средата на миналия век. Общото население на двете страни е около 1,7 милиарда души, на планета с повече от 8 милиарда. Без съмнение това са най-важните двустранни отношения в света, но не са целия свят. Беше възможно да се мисли второто в началото на това десетилетие, когато некитайските претенции към интелектуалния и военен обхват на САЩ отслабнаха.

В тези години Америка дори позволи китайският въпрос да се отрази на отношенията с трети страни. Иран бе понижен като приоритет, отчасти за да се освободи дипломатическа енергия за Индо-Тихоокеанския регион. САЩ успяха да влязат в спор с ЕС относно индустриалния протекционизъм, когато крайната цел беше да се сдържи Китай. Този фокус върху един конкурент не беше необмислен. Това беше зрял опит да се определят приоритети, за да се пестят огромните, но ограничени ресурси на Америка. Но зверствата от 7 октомври в Израел, подобно на инвазията в Украйна, показват, че светът няма да остави САЩ да се придържат към „истинския“ си фокус.

САЩ преминават през най-деликатната фаза в жизнения цикъл на една империя. Тяхната относителна сила в света е донякъде намаляла от пика си, но бремето им - не. Тя трябва да приоритизират и в същото време да се въздържат да го правят. Ако САЩ не бяха изпратили самолетоносачи в източното Средиземноморие след атаката на „Хамас“ срещу Израел или не бяха въоръжили Украйна, сега щеше да се говори за „изолационизъм“ или за „пасивна суперсила“. Враговете на Америка може да се изкушат да тестват волята ѝ и другаде.

Единствената утеха е, че други страни са били в тази позиция преди. Ако съдим по териториалния обхват, британската империя достига своя максимум преди 100 години. Много преди това обаче нацията е започнала да губи индустриалното си предимство за сметка на Германия, Япония и САЩ. На хартия нейният портфейл от отговорности беше стабилен, дори се разширяваше, но основните ѝ средства се свиваха. САЩ ще се нуждаят от най-фините държавнически умения, за да управляват своята версия на това затруднено положение на късната империя.

Деприоритизирането на Китай не е опция. Да, имаше опити за сближаване и от двете страни тази година, а и Джо Байдън може да се срещне със Си Дзинпин в Сан Франсиско през ноември. Но напрежението при интересите и ценностите не може да се пренебрегне. В крайна сметка обаче Америка е обречена на единствената възможна външна политика за една велика сила, а именно – фокус към всички, завършва Гънейш.